Без шанс за разпознаване
- Автор: Пирсон Ридли
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Нешкова
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Без шанс за разпознаване». Краткое содержание книги:
— Трябва да сте се опознали с другите момчета много добре — продължи тя.
— Практически познавах всички: момчетата, жените им, семействата. „Гранд Форкс“ е като едно голямо село.
Ла Моя вметна:
— Това са ракетни бази, нали?
Гарман се намръщи.
— Защо не провериш, детектив? Тъкмо ще имаш с какво да се занимаваш.
Ла Моя настръхна и се размърда на мястото, където стоеше. Отиде в кухнята и взе оттам стол, намести го срещу Гарман както беше с облегалката напред, прекрачи го и седна.
Взаимоотношенията бяха очертани — и то от самия Гарман, даде си сметка Болд. Щеше да работи с Дафи, да се отнася с уважение към Болд, но да го държи на дистанция, и щеше да се препира с Ла Моя. Това, което всъщност притесни сержанта, беше, че Гарман така точно беше разгадал плана му за разпределение на ролите.
— Ами бракът ви?
— Въпросът се отхвърля, госпожо адвокат — отвърна Гарман.
— Не съм адвокат.
Гарман я изгледа с въпросителен поглед.
— Така и не успях да разбера каква е истинската ви роля. Доколкото си спомням, първия път заобиколихте въпроса.
Ла Моя каза:
— Ами защо не провериш? Тъкмо ще има с какво да се занимаваш.
Този път беше ред на Гарман да се размърда нервно.
Болд се беше настроил по-оптимистично.
— Значи не си забравил някъде стълбата, нито си я дал на приятел — откраднали са ти я.
— Ако ме попиташ и за четвърти път за това, пак ще ти кажа същото — отвърна Гарман, без всъщност да отговори. Присви устни, изгледа всички поотделно, след което каза: — Така или иначе ще го разберете. Стълбата ми е последна грижа. Моят микробус беше откраднат. Бял микробус. По дяволите, страхотен. Форд. Със сгъваеми седалки. С вградена елинсталация за изсушаване на прозорците. Стълбата, работна екипировка, чантата с инструментите ми. Коли… камиони… крадат се всеки ден в този град, нали? Мислех, че просто са си го харесали и че сигурно вече пътува, натоварен на кораб за Сингапур или закъдето е предназначен трафикът. Докато не получих писмата. Тогава се запитах дали всъщност от самото начало мишената не съм бил аз, а не микробусът. — Той погледна към Ла Моя. — Разбира се, може аз да съм организирал кражбата на микробуса и да съм го скрил някъде, за да го използвам после за палежите. Страхотно алиби — откраднат микробус.
Ла Моя беше като със завързани ръце. Болд се справяше много добре при такива разгорещени престрелки с думи и фрази, но Ла Моя съобразяваше бавно. Успя само да каже:
— Аха, страхотно алиби.
И през следващите четиридесет минути продължиха все така да се въртят в кръг, но нищо важно не излезе на повърхността. Единствено въпросите на Ла Моя получаваха саркастични отговори. Ако Дафи повтореше някой свой въпрос, Гарман й отговаряше. Болд проумя какво се криеше зад тази негова реакция — той се страхуваше най-много от Ла Моя — и имаше за какво: Ла Моя не кръжеше около същността на нещата, а сечеше направо, опитвайки се да си проправи път навътре в нея — попадайки на следа, той се чувстваше като че най-сетне е излязъл на пътя, който щеше да го изведе до целта, и беше способен само с няколко въпроса да изобличи заподозрения. Гарман веднага беше усетил това и с всички сили се стараеше да предотврати възможността Ла Моя да влезе в познатия ритъм. Този път битката беше спечелена от Гарман, но щеше да има и други.
Беше се приближил плътно до образа на заподозрения и Болд не смяташе да се отказва от него. Беше скъсил дистанцията помежду им, беше прехвърлил ласото през главата му — така че сега оставаше Гарман сам да стегне примката около врата.
Този разпит всъщност щеше да ускори това.
Денонощното наблюдение над него започна половин час след като си тръгнаха.
Стивън Гарман беше заподозрян номер едно.
35.
Светът на Бен рухна в пламъци. Първо този мъж, който се опитваше да го убие, след това откриването на тялото… даже не искаше да мисли за това. Обаждането на деветстотин и единадесет и връщането при къщата, за да наблюдава ареста на пастрока си.
И въпреки че беше забравил толкова много неща за майка си, тъй като представата за нея беше засенчена от постоянните и непоколебими закани и наказания, сега тя отново зае място в душата му. Откриваше присъствието й в мислите си, като образ спомен, като успокояваща, гальовна сила — понякога полъх, понякога толкова реална, също като че беше понесен от течението на океана. Носейки го към нови и различни хоризонти.