Без шанс за разпознаване

36.

За Болд разследването приличаше на огромна скала на върха на планина. Отначало следователят трябваше да изкачи планината, сдобивайки се с каквито успееше да намери подходящи сечива за изпълнение на предстоящата задача — това бяха уликите и доказателствата. Като стигнеше скалата въоръжен със сечивата, опитваше различни системи от лостове, за да я помръдне, събираше и екип, с чиято помощ да стане това. Заедно с хората от екипа се заемаше с най-важната част — бутането, и те пъхаха лостовете, натискаха, повдигаха, бутаха. Колкото по-добре беше организирана работата на екипа, колкото по-добре синхронизираха и по-правилно насочеха усилията си, толкова по-бързо скалата се поддаваше на натиска. Веднъж вече задвижена, трябваше едно последно усилие, за да бъде отместена от ръба, да бъде оставена във властта на земното притегляне — за това бяха необходими едновременните усилия на всички от екипа. Лудешкото препускане надолу по склона на планината беше самостоятелно изпълнение на вкаменената стихия. Най-важната задача пък сега на екипа беше да се предотврати разбиването на скалата на малки късчета.

Болд беше точно по средата на нанадолнището.

Отначало не си даде сметка за това, което за сетен път доказа, че най-трудното в едно разследване е да разбереш в коя фаза се намира то; за жалост някои от екипа все още стояха на върха с лостовете, докато скалата се търкаляше надолу. Възможното участие на военния с обгорялата ръка, за който беше съобщила гадателката, изказаното предположение на лабораторията към специализираното звено на ФБР, че е използвано ракетно гориво като запалително средство и най-накрая откритието, че Гарман е купил същия тип стълба „Вернер“ като оставилата намерените отпечатъци — всичко това беше бутнало скалата надолу. В тази фаза задачата на Болд беше да се придържа край нея; да фокусира разследването към нещо по-лесно управляемо, по-податливо.