Владение на мрака

— В наши дни не можеш да вярваш в ничия почтеност — каза старият човек.

Стъписана, Карен се отдръпна назад. Докъде беше стигнал светът, щом хората се бояха, че дори полицаите може да ги оберат. Или да сторят дори нещо по-лошо? Понечи да възрази, но Фил постави успокояващо ръка над лакътя й.

— Няма смисъл — каза той тихо. — Научихме онова, което ни трябваше.

— Казвам ти — започна Карен веднага щом се отдалечиха на такова разстояние, че старецът да не ги чува, — тези хора по цял ден седят и гледат американски полицейски сериали, където всяко второ ченге е продажно, и си мислят, че и ние сме същите. Вбесявам се от тази мисъл.

— Това е може би малко прекадено, като се има предвид, че го казва жената, която вкара помощник-началника на полицията зад решетките. Не са само американците — каза Фил. — Навсякъде има алчни хора. От това черпят идеите си сценаристите.

— О, знам. Но се чувствам засегната. Толкова години върша тази работа, и Лосън е единствената лъжица катран, която разваля меда. Но и един такъв случай е достатъчен, за да изгубят хората всякакъв респект пред нас.

— Нали знаеш какво се казва по този повод — доверието е като девствеността, можеш да го загубиш само веднъж. Е, готова ли си да изпълним сцената с доброто и лошото ченге?

Те отбиха до тротоара, изчакаха пролука в оживеното движение и завиха надолу по хълма, към болницата.

— Разчитай на мен — каза Карен.

Не беше трудно да намерят отделението, където лежеше Люк Гибсън, но преживяването беше мъчително. Нямаше как да си затворят очите за присъствието на болни деца, и картините на тяхното страдание се отпечатваха в съзнанието им като нажежено желязо. Карен си помисли, че една от малкото положителни страни на това да нямаш деца е, че поне не рискуваш да гледаш безпомощно как детето ти страда.

Вратата на стаята на Люк беше отворена и Карен не можа да се възпре да не погледа в продължение на няколко минути майката и сина. Люк изглеждаше много дребничък, лицето му беше бледо и изпито, но не беше изгубило детската си прелест. Миша седеше на леглото до него и му четеше книжка за приключенията на капитан Ъндърпантс32. Тя си променяше гласа в зависимост от героя, чиито реплики четеше, и така историята оживяваше пред сина й, който се смееше на глас на неумелите шеги и на глуповатия сюжет.

Най-сетне Карен се покашля и влезе в стаята.

— Здравейте, Миша — тя се усмихна на момчето. — Ти трябва да си Люк. Аз съм Карен. Трябва да си поговоря малко с майка ти. Може ли?

Люк кимна.

— Разбира се. Мамо, мога ли да погледам диска с „Доктор Кой“, докато те няма?

— Ще се върна бързо — каза Миша, ставайки от леглото. — Но да, може да погледаш. — Тя взе портативния DVD плейър и пусна филма.

Карен изчака търпеливо тя да приключи, после я отведе в коридора, където ги чакаше Фил.