Величие и падение на куртизанките
- Автор: де Бальзак Оноре
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Ангелина Терзиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величие и падение на куртизанките». Краткое содержание книги:
„Те още не ме познават — каза си той. — Тия хора са способни на всичко и трябва да разбера дали се канят да убият Пейрад, защото тогава няма вече да се показвам…“
Колкото по-безчестен е животът на човека, толкова повече държи той на него; всеки миг се превръща тогава в протест, в отмъщение. Корантен слезе на улицата и отиде у дома си, където се гримира като дребен болнав старец, с тесен зеленикав редингот и малка перука от троскот, после, движен от приятелските си чувства към Пейрад, се върна пеш. Искаше да даде нареждания на своите най-предани и най-способни хора. Както вървеше по улица Сент-Оноре, за да отиде на площад Вандом през улица Сен-Рок, той тръгна зад едно момиче по чехли, облечено като за през нощта. То бе с бяла нощница, а на главата — с нощно боне и от време на време изхълцваше и охкаше; Корантен го изпревари с няколко крачки и позна Лиди.
— Аз съм приятел на баща ви, господин Канкоел — каза й той с естествения си глас.
— Ох, ето най-после човек, в когото мога да имам доверие — каза тя.
— Не се издавайте, че ме познавате — продължи Корантеи, — защото ни преследват жестоки врагове и сме принудени да се гримираме. Но ми разкажете какво се е случило…
— О, господине — каза горкото момиче, — то е нещо, което може да се съобщи, но не се разказва. Аз съм опозорена, погубена и не мога да обясня как!…
— Откъде идвате?…
— Не зная, господине! Избягах така бързо и минах по толкова улици и завои, като мислех, че ме преследват… А срещнех ли някой почтен човек, питах го откъде да мина, за да изляза на булевардите, та да стигна до улица Ла Не! Най-после, след дълго вървене… Колко е часът?
— Единадесет и половина! — отговори Корантен.
— Избягах привечер, значи, вече вървя пет часа… — възкликна Лиди.
— Хайде, сега ще си починете, ще се върнете при вашата добра Кат…
— О, господине, за мене няма вече почивка! Само в гроба мога да си почина; ще отида да дочакам смъртта в някой манастир, ако само приемат, че съм достойна да постъпя там…
— Горкото момиче! Противихте ли се много?
— Да, господине. Ах, да знаете при какви отвратителни хора ме изпратиха…
— Навярно са ви приспали?…
— А? Така ли? — запита бедната Лиди. — Още мъничко и ще стигна до дома. Чувствувам, че нямам вече сили, а и мислите ми не са съвсем ясни… Преди малко ми се струваше, че съм в някаква градина…
Корантен взе Лиди на ръце, тя загуби съзнание и той я изнесе нагоре по стълбите.
— Кат! — извика той.
Кат излезе и извика радостно.
— Не бързайте да се радвате! — извика дълбокомислено Корантен. — Момичето е много болно.
Положиха Лиди в леглото й; на светлината на двете запалени от Кат свещи тя позна стаята си, но изпадна в делириум, започна да пее припеви от весели песнички, в които от време на време вмъкваше непристойни думи! По хубавото й лице имаше възлилави белези. Тя смесваше спомени от непорочния си живот с безчестието, което бе преживяла през последните десет дни. Кат плачеше. Корантен се разхождаше из стаята, като от време на време се спираше, за да погледне към Лиди.
— Тя плаща заради баща си! — каза той. — Няма ли бог? О, колко съм бил прав, като не съм създал семейство… Едно дете! Честна дума, това е, както казал не знам кой философ, залог срещу нещастието!…
— О — каза горкото дете, като седна в леглото си с разпуснати коси, — Кат, би трябвало да лежа на пясъка в дъното на Сена, а не да стоя тук…
— Кат, вместо да плачете и само да я гледате, от което тя няма да оздравее, би трябвало да потърсите лекар, най-напред доктора от общината, а после Бианшон и Деплен… Трябва да спасим това невинно създание…
Корантен написа адресите на двамата прочути лекари. В този миг по стълбите нагоре изтича човек, комуто стъпалата явно бяха познати, вратата се отвори. Пейрад, потънал в пот, с лице, покрито с лилави петна, с почти кръвясали очи и пъхтящ като делфин стигна с един скок от входната врата до спалнята на Лиди и викна:
— Къде е дъщеря ми?…
Той долови тъжното движение на Корантен и с поглед го проследи. Лиди можеше да се сравни само с цвете, отглеждано с любов от естественика, но откъснато и стъпкано от подкованите обуща на някой селяк. Пренесете този образ в областта на бащинските чувства и ще разберете какъв удар получи Пейрад, чиито очи се напълниха с едри сълзи.
— Някой плаче, това е баща ми — каза девойката.