Малко след залеза
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Малко след залеза». Краткое содержание книги:
Вероятно като пламенни почитатели на Стивън Кинг вече сте прочели всички (или почти всички) негови романи и знаете, че си струва труда. След като прелистите последната страница на „Малко след залеза“, ще знаете още нещо — че Кинг си остава и некоронованият крал на разказа. С всяка следваща дума, с всеки следващ ред започваме да се чувстваме като мушици, впримчени в паяжината на повествованието, което обаче ни доставя безмерно удоволствие. За Кинг границата между живота и смъртта много често е мъглява, а онова, което поддържа целостта на крехката действителност, всеки момент може да рухне. Оттук и умението му да ни държи в напрежение и да не ни оставя да заспим, докато не прочетем и последната дума. Сама по себе си всяка история е шедьовър, поразяващ не само със сюжета, но и с усещането за съпричастност към героите — обикновени хора, попаднали в необикновени ситуации.
Миговете след залеза или след настъпването на здрача (ако повече ви харесва) са магически — тогава всичко добива други измерения, тогава въображението протяга пръсти към сенките, размиващи се в мрака, и рисува невъобразими сцени. Тогава пристъпвате в света на Стивън Кинг — вълшебен, неповторим и привличащ като магнит.
Халстън отново кимна. Вече бе решил за себе си, че ще изпълни тази необичайна поръчка, така че не се нуждаеше от допълнителна мотивация. Но ако старецът искаше да говори, щеше да го изслуша.
— Като за начало, знаете ли кой съм? Откъде идват парите ми?
— Фармацевтична компания „Дроугън“ — отвърна наемникът.
— Да. Една от най-големите фармацевтични компании в света. А крайъгълният камък на нашия успех е ето това. — Той извади от джоба на халата си малко шишенце без етикет и го подаде на събеседника си. — Тридормалфенобарбин, състав G. Предназначен е за безнадеждно болни хора, понеже изключително бързо възниква зависимост от препарата. Това е комбинация от болкоуспокояващо, транквилант и умерен халюциноген. Оказва изключително благотворно въздействие върху безнадеждно болните, понеже им помага да приемат състоянието си и по-лесно да го понесат.
— Вие също ли го вземате? — попита Халстън.
Възрастният мъж подмина въпроса му.
— Препаратът е широко разпространен и се изписва от лекари по цял свят. Напълно синтетичен е, разработихме го още в средата на петдесетте в лабораториите ни в Ню Джърси. Провеждахме експериментите си предимно върху котки, защото тяхната нервна система има уникална структура.
— И колко от тях изпратихте на оня свят?
Тялото на Дроугън сякаш се напрегна.
— Мисля, че да поставяте така въпроса е неуместно и превзето.
Халстън вдигна рамене.
— За четиригодишния период между първоначалната разработка на препарата и одобрението му от Федералната фармацевтична асоциация петнайсет хиляди котки бяха… ъ-ъ-ъ, загинаха.
Убиецът подсвирна през зъби. Това правете по близо четири хиляди на година.
— И сега мислите, че тази котка се е върнала, за да ви убие?
— Не изпитвам никакво чувство на вина — заяви Дроугън, но повиши леко тон и в гласа му се доловиха нотки на раздразнение. — Петнайсет хиляда опитни животинки умряха, за да могат стотици хиляди човешки същества да…
— Разбрах ви, давайте по-нататък — махна с ръка Халстън. Оправданията го отегчаваха.
— Този котарак се появи тук преди седем месеца — продължи старецът. — Никога не съм харесвал котките. Своенравни гадани… само пренасят болести… тичат насам-натам… пълзят из боклуците… един бог знае какви микроби щъкат в козината им… все гледат да домъкнат нещо с изкормени вътрешности, за да ти го покажат… — нареждаше Дроугън. — Сестра ми пожела да го приберем в къщата. Оттам започна всичко. Тя първа си плати.
И старецът изгледа с нескрита омраза спящия в скута на Халстън котарак.
— Казахте, че е убила трима души…
Дроугън започна да разказва с треперещ глас. Котката лежеше в скута на Халстън и мъркаше тихичко насън, докато силните, опитни пръсти на убиеца галеха нежно козината й. От време на време в камината се пукваше по някоя борова шишарка и тогава тялото на животното се напрягаше като стоманена пружина, скрита под пластове кожа и мускули. Навън вятърът продължаваше да надава монотонния си вой, сякаш беше недоволен, задето трябва да заобикаля масивното каменно здание, издигащо се насред този затънтен район на Кънектикът. От гърлото на този вятър струеше дъхът на зимата. А гласът на стареца хриптеше ли, хриптеше…
Преди седем месеца били четирима — Дроугън, сестра му Аманда (била на седемдесет и четири, тоест с две години по-възрастна от него), отдавнашната й приятелка Карълайн Броудмур (която била „от Уестчестърските Броудмур“, както каза Дроугън), която страдала от емфизема, и Ричард Гейдж — иконом на имението от двайсет години. Гейдж, който бил попрехвърлил шейсетте, карал голямата лимузина „Линкълн“, готвел и поднасял вечерното шери. Денем в къщата идвала и домашна прислужница. Така четворката — тази странна компания от богаташи и верният им васал — изкарала близо две години, като единствените й развлечения били гледането на „Холивудски квадрати“53 и очакването кой кого ще надживее.
И изведнъж се появи този котарак.
— Пръв го видя Гейдж, докато той се прокрадваше около къщата — разказваше Дроугън. — Отначало се опита да го прогони — замерваше го с пръчки и камъни и на няколко пъти даже го уцели. Котаракът обаче не си тръгна. Естествено, привличаше го миризмата на храна. Тогава проклетото животно беше буквално кожа и кости. Нали знаете колко хора изхвърлят в канавката домашните си любимци в края на лятото, за да се отърват от тях… Ужасна, нечовешка постъпка.
53
Известна американска комедия и телевизионно шоу. — Б.пр.