Бляскавият двор [bg]

– И всъщност още не е губернатор – из­тък­на Грант с усмивка. – Но кой ли пък следи тези неща?

Айа­на му изсъска на баланкуански и той отвърна добродушно. Спомних си как винаги беше говорил толкова вежливо, когато се срещахме на кораба, а пос­ле беше толкова груб по време на бурята. Предположих, че стресът можеше да извади наяве най-лошото у всеки, защото той ми се стори напъл­но вежлив сега, докато преценяваше кой размер ми е нужен, държейки се на благоприлично разстояние с шивашкия си метър.

Нямаше време да ми шият дрехи по поръчка от суровите материали, кои­то продаваше, но в магазина имаше и готови дрехи в изобилие. Размерите бяха дос­та­тъч­но близки до моя, за да ми свършат работа засега, а поправките винаги можеха да се направят по-късно. Това, с кое­то се сдобих в крайна сметка, не беше точна имитация на облеклото на Айа­на, но се доближаваше доста до него. Панталони с широки крачоли от мек велур, кои­то изглеждаха почти като пола, когато се изправих. Прости, практични блузи и палто с дължина до коленете, кое­то да нося отгоре, когато времето застудееше. Здрави ръкавици и ботуши без украса.

– Съжалявам, че не мога да осигуря рокли като онези, с кои­то сте свикнали, но тези ще ви бъдат много по-удобни. – Грант се вгледа изучаващо в мен за още няколко мига. – И шапка. Ще ви трябва, за да предпазва кожата ви – но се страхувам, че може да не помогне много. – Извади една кожена с широка периферия иззад тезгяха.

– Защо не? – попитах.

– Има по-големи температурни крайности. Жегата в онези летни дни е изгаряща. С какво ще се занимавате там? Може и да се справите, ако вършите разни неща на закрито.

– Ще помагам в промиването на златоносен пясък.

Той обмисли това за един дълъг миг, без да каже нищо. Накрая прибра шапката и извади друга с по-широка периферия.

– Ще бъде ужасно тежко. Късмет.

Щом излязохме навън, Тамзин незабавно попита:

– Това, кое­то каза той, че ще бъде ужасно тежко... Аделейд, сигурна ли си, че искаш да направиш това? Сигурна ли си, че искаш да отидеш в Хадисън?

– Сигурна съм, че искам да бъда със Сед­рик – казах простичко. – И ще приема всичко, кое­то е нужно за това. А ти не искаш ли да отидеш в Хадисън?

– Да. И да живея в имението на губернатора. А не в речно корито.

Мира ме докосна по ръката, докато се готвехме да завием по пътя, по кой­то щяхме да излезем от центъра на града и да стигнем до каретата си.

– Погледни ей там. До банката.

Проследих погледа ѝ.

– О. Извинете ме за момент. – Забързах през оживената улица и го повиках: – Господин Адълтън!

Никълъс, кой­то точно се канеше да влезе в сградата, се обърна изненадан:

– Госпожице Бейли. Не очаквах да ви видя тук. Мислех, че сигурно вече сте на път за Хадисън.

– Скоро – казах и почувст­вах как в бузите ми нахлу­ва руменина. – Знам, че Сед­рик е говорил с вас, но прос­то трябваше да дойда лично и да кажа... ами, съжалявам. Съжалявам за онова, на кое­то ви подложихме. Сигурно се чувствате толкова... не знам. Изигран.