Онзи, който убие дракона [bg]

— Но не и в онази сутрин — отбеляза Бекстрьом.

— Не — отвърна Аника Карлсон. — Както ти съвсем вярно посочи, когато пристигна на местопрестъплението, вестниците на Акофели си бяха в чантата му. Според протокола, направен от Ниеми и Ернандес след пристигането им на мястото, той е носел девет ежедневника в чантата на рамото си. Прецизни момчета са тия двамата. Единайсет минус онзи, който е оставил на госпожа Холмберг, минус онзи, който се е канел да даде на Карл Даниелсон, когато е видял, че вратата му е открехната, а той самият лежи мъртъв в антрето си.

— Вестникът, който е зарязал на прага — отбеляза Бекстрьом.

— Точно така — потвърди Аника Карлсон.

— Може би винаги е постъпвал по този начин?

— Във всеки случай май го е правел от доста време насам. Аз поне оставам с такова впечатление.

— А защо?

— Самата аз пристигнах на местопрестъплението малко преди седем сутринта. Тогава двамата с Ниеми решихме аз да претърся къщата, а те да се съсредоточат върху апартамента на Даниелсон. На приземния етаж има стая, която се използва за оставяне на велосипеди и детски колички. Не са много на брой, нали повечето живущи там са пенсионери, но имаше няколко велосипеда и една количка. Освен това и количката за вестници на Акофели. Според протокола, който аз самата направих, макар точно в онзи момент да не се замислих за това.

— Сигурно би трябвало да я оставя пред входа. Май би било най-лесното за него.

— Да, вече и аз мисля така, но не и тогава. Явно си по-находчив от мен, Бекстрьом — заключи Аника Карлсон с усмивка.

— Е, сега — Бекстрьом извади най-свенливата си усмивка.

— Както и да е. Та докато се моткам там, пристига една от живущите, за да си вземе колелото — продължи Аника Карлсон.

— Адски разтревожена — вметна Бекстрьом.

— Да, тя, разбира се, се чудеше какво се е случило, понеже по това време из сградата щъкахме поне десетина колеги. Не се впуснах в подробности. Обясних, че сме отишли във връзка с получен сигнал. Попитах я коя е и какво прави в хранилището. Тя ми каза името си, дори показа личната си карта, преди да успея да ѝ я поискам. Обясни ми, че живеела в сградата, че била тръгнала за работа и имала навика да ходи с колелото, когато времето е хубаво. Впрочем рецепционистка е в хотел „Скандик“ при магистралата за летище „Арланда“. Дотам са приблизително пет километра, а започвала работа в осем сутринта.

— Количката за вестници?

— И за нея не се наложи да питам. Обясни ми, че обикновено стояла там. Поне през изминалите месеци. Тя самата се дразнела — пречела ѝ да изважда своя велосипед. Дори мислела да напише бележка и да я закачи на количката. Разбрала, че е на вестникарчето. Тя от своя страна не била абонирана за вестник. Четяла ги безплатно на работното си място.

— Значи няма представа за разписанието на Акофели?

— Не — отвърна Аника Карлсон. — Явно е подозирала, че се разминават в сградата. Аз самата пък не се замислих за това, както казах. Не и тогава.

— Не си го казала на никого от живущите там? — попита Бекстрьом.