Игри на злото [bg]

Стейси пристъпи към него.

— Защото те не връщат никого.

— Ходиш на сбирките на Анонимните алкохолици, за да бъдеш сред хора? — невярващо попита Кевин.

Чарли кимна едва забележимо, готов да потъне в земята от срам.

— А читателският клуб? И той ли е заради същото? Просто да има с кого да се срещаш и да разменяш по някоя приказка?

— Идват различни хора, с различни професии. Всички имат какво да разкажат. Аз повече си мълча и слушам.

Досън се отпусна унило на стола. Наистина се беше надявал, че са хванали виновника, а той се оказа просто един отчаяно стеснителен и самотен мъж, който, като удавник за сламка, се е хващал за всяка възможност да се сприятели.

— А аспирина защо, защо точно сега? — не можа да се сдържи Стейси.

Мъжът сви рамене.

— Почнахте да задавате въпроси и читателският клуб така или иначе щеше да се разпадне. А пък на сбирките все пак се виждах с хора…

— Трябва ти жена, приятел — заяви Досън и се изправи.

Чарли се усмихна, но усмивката беше още по-отчаяна.

— С моя външен вид?

Стейси вече беше на вратата. Нямаха повече работа тук. Чарли Кук не беше техният човек.

Досън обаче се задържа още миг до леглото.

— Знаеш ли фитнеса в Дъдли?

Чарли поклати отрицателно глава.

— Подминаваш покрития пазар и още малко нагоре по същата улица. В понеделник и сряда вечер почти винаги съм там. Отбий се и ще измислим нещо.

Стейси излезе от стаята и Досън я последва.

Тя се обърна да го погледне и поклати глава.

— Защо ми се усмихваш, Стейс?

— Просто така, Кев. Просто така.

Досън сви рамене и бръкна в джоба си.

— Видя ли си телефона?

Стейси извади мобилния си и сбърчи чело.

— Нещо от шефа?

Тя поклати глава.

Двамата се спогледаха. Не се бяха чували с началничката си от часове. А това никога, ама никога не се беше случвало преди.

Без да кажат и дума повече, двамата следователи поеха към участъка.