Игри на злото [bg]

— Това си е ваше мнение, господин Паркс — рече Брайънт, като се стараеше гласът му да остане спокоен.

— Няма как и вие да не сте съгласен! Шефката ви е груба, противна…

— И явно запомняща се, защото, откак сме седнали, не сте спрели да говорите за нея.

Полюляването на стола спря, но Брайънт натисна отново:

— Господин Паркс, разполагаме с материал за ДНК анализ, както и с един косъм. Нито едното, нито другото принадлежат на Ленард Дън.

Предните крака на стола стъпиха окончателно на пода.

— Нима?

Брайънт кимна и продължи, вече за протокола:

— Да. Както знаете, Дейзи потвърди, че познава мъжа, който е присъствал в мазето. Вие от своя страна бихте ли могли да ни помогнете с някаква информация по въпроса?

Настроението в стаята се беше променило напълно.

— Аз лично съм бил в мазето…

— Ако сте склонен да ни дадете ДНК проба за анализ, то аз мога веднага…

— Няма начин! Нали ви знам как действате. Ако й се беше отворила и най-малката възможност, шефката ви досега щеше да е натопила сестра ми!

Робин Паркс бутна стола назад и се изправи.

— Да ви напомням ли, че съм тук доброволно?

Брайънт кимна мълчаливо. Нямаше нужда да се повтарят очевидни неща.

— Предвид посоката, която взема разговорът ни, смятам да си вървя.

Брайънт също стана.

— Моля ви, господин Паркс. В края на краищата става дума за племенничките ви. Знам, че обичате сестра си, но ви моля да си спомните, че не тя е жертвата. Не допускайте гнева, който изпитвате към началничката ми, да пречи на разследването.

Сержантът шокиран видя как очите на Паркс блеснаха от ярост.

— Как не разбирате? Трябва да насоча гнева си към някого! Това е моето семейство и аз обичам момичетата като мои собствени дъщери! Живота си бих дал, за да ги защитя. Все още ми е трудно да повярвам, че не съм забелязал навреме какви ги върши проклетият ми зет, но категорично отказвам да повярвам, че е бил замесен и втори човек. Това вече щях да го разбера.

— Господин Паркс, разбирам ви…

— Как ли пък не! — изплю Паркс и изхвърча от стаята.

Брайънт се отпусна на стола. Нима Паркс наистина щеше да допусне егото му да попречи на разследването? Не можеше да се примири с мисълта, че не е разбрал за насилието над племенничките си, но не можеше и да продължава спора при наличието на доказателства. Дали наистина е пропуснал да забележи и участието на втори човек? А може би отказът му да допусне тази възможност се дължеше на някаква значително по-зловеща причина?

Време беше да си поговори с шефката.