Маджипурски хроники [Majipoor Chronicles]

4.

Мисълта, че е станала жертва на измамници се въртеше в главата на Иниана още от самото начало — беше като някакво досадно жужене, което се чува наред с приятна музика, но тя бе решила да не му обръща внимание и дори сега, когато то се бе превърнало в чудовищен рев, се застави да не губи самообладание. Тази малка изпоцапана крадла, както сама призна, без съмнение бе изпълнена с естествената недоверчивост на човек, който се прехранва с ловкостта си в един изцяло враждебен свят и беше склонна навсякъде да вижда измама и зложелателство, дори и там, където те не съществуваха. Иниана си даваше сметка, че с наивността си е допуснала ужасна грешка, но беше безпредметно да се укорява. Може би в края на краищата наистина беше от семейството на херцога или пък Лилойв не бе съвсем наясно чие е имението. Но дори и да я бяха изпратили за зелен хайвер и по пътя да бе изхарчила и последните си пари, поне се намираше в Ни-моя, а не във Велатис — това бе достатъчно, за да повдигне духа и.

Когато фериботът пристана на кея в Стрилейн, Иниана за първи път видя отблизо централната част на Ни-моя. Ослепително белите кули се издигаха толкова високо, че изглеждаха нестабилни и и беше трудно да си обясни как така не падат в реката. Нощта започваше да се спуска. Навсякъде пламтяха светлини. При вида на това величие, Иниана трудно запази спокойствие. „Най-после съм си у дома — не спираше да си казва тя. — Този град е моят дом, в него се чувствам като у дома си. Това е моят дом.“ Въпреки всичко, гледаше да не се отдалечи много от Лилойв, докато вървяха сред тълпата от пътници, за да излязат на улицата.

На портала на пристанището бяха поставени три огромни птици с очи от скъпоценни камъни — гихорна с големи разперени криле, голям, глупав дългокрак хейзънмарл и някаква друга, чието име не знаеше, с огромен дебел клюн, извит като сърп. Механичните фигури се движеха бавно — извиваха шии и потрепваха с крила.