Десет приключения на Лиско
- Автор: Априлов Борис
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Десет приключения на Лиско». Краткое содержание книги:
— Добре, добре.
— Това е най-срамната страница от историята на моя живот и нямаш право… Чу ли?… Особено когато съм зает с такова важно подпиране. Защото тази стена може да падне и ако не съм аз, тази стена като нищо може да стане на прах. Събрали сме се да подпираме, а не да говорим за това-онова. Ти ни, разсейваш, да ти кажа правата, много пречиш. Ето да питаме Димби и Домби. Макар и странични лица, те могат да кажат какви излишни неща говориш в момент като този, когато трябва да подпираме една такава стена, която, ако падне, не знам дали ме разбираш. Така ли е?
Никой не отговори.
— Така е! — заключи Мокси и натисна по-силно гърба си към стената. — Имаме голяма отговорност, предстои ни страшно изпитание, велики дела, тук се намираме да подпираме, а не да ни разсейват с разни такива… А ти какво гледаш? Какво зяпаш? Откъде се взе?… Само ти ни липсваше… Защо мълчиш? Какво се пулиш? Не си ли виждал подпиране?… Подпираме! А не като теб!… Не се пули, ще ти изхвръкнат очите.
— Виж какво, аз не ти говоря.
— Няма значение.
— И ти няма да ми говориш!
— Аз те мразя!
— Какво правите тук?
— Наша си работа.
— Защо висите на стената?
— Защото искаме!
— Виж какво, аз не говоря на теб, а на другите проклетници. Аз на теб, значи, няма да ти проговоря цял живот, защото ме ритна няколко пъти.
— Не ритнах теб, а варела.
— Да, но аз бях вътре.
— Че кво правиш вътре?
— Тебе, значи, те ненавиждам особено много, но какво правите тук, това се питам и не мога да си отговоря. Това, че висите — висите, но защо?
— Махай се!
— Вие не висите току-така. Нещо вършите, майсторите. Вие току-така няма да седнете да висите за тоя, дето духа… Вие, дето се казва, и ягодите ми ще изядете, но чак накрая, преди да ви усетя.
— Изядохме ги, кво да правим.
— И сега ще ядете нещо. Това, дето висите на тази стена, не е току-тъй, вие нищо не правите току-тъй, защото накрая все изяждате по нещо сладко, да речем… ягоди. — И понеже никой не каза нищо, Чимиджимичамиджоми продължи: — Моите ягоди, определени за мен, спечелени с честен труд на конкурс за дълго име, когато победих щъркела и го нервирах. Така ли беше?
— Махай се!
— Защо висите?
— Ще те ритна този път направо!
— Кажи де, защо висите?
— Лиско, защо не му отговориш на този проклетник. Аз не мога. Видя ли го, заболява ме главата, не мога да разговарям с такива.
Но Лиско, Димби и Домби днес бяха решили да мълчат и да мислят. Такава беше задачата — да се мисли до припадък, до задълбочаване и колкото повече се задълбочаваха в мислите си, толкова повече съзнаваха, че животът не е само приключение или пък серия от приключения. Забили погледи в небето, те мислеха за много неща, например за какво са на този свят, какво ще правят в него и има ли смисъл да са, а когато дойде ред да си отидат, дали ще оставят нещо след себе си. Нещо смътно се върдаляше в мислите на лисичето. То смяташе, че всъщност едва ли съществуват, че са измислени същества, поставени нарочно сред света от някаква друга цивилизация или писателски каприз, за експеримент или нещо от този род. Защото не раста, помисли си Лиско, ето вече години се разхождам насам-натам и все съм си онова лисиче, което не ще да порасне, а само шари тук и там. Да, аз съм пуснато тук за експеримент, с мен искат да докажат нещо. Ето го Димби. И той не расте. Домби също. Мокси продължава да си е магаренце, то понякога е толкоз малко, че ми заприличва на брошка.
Не разбирам какво сме ние, питаше се Димби, една палава компания и една красива местност с река и вирове, в които плуват пъстърви. И може би чрез нас искат да докажат, че не съществува вечно безгрижие? Не знам, чрез нас искат да докажат нещо, защото смътно чувствувам, че не сме истински живи същества. Ако бяхме истински, трябваше да пораснем, а ние не
дме пораснали дори сантиметър.
Точно тъй, Димби, помисли си Домби, нас са ни начертали и са ни пуснали, иначе не може и да бъде, защото ако бяхме истински…
— Искам да знам! — извика Чимиджимичамиджо.
Мълчание.
— Вие сте длъжни! — извика повторно Чимиджимича.
Мълчание.
— Трябва да ми кажете! — извика за трети път Чимиджи.
Мълчание.
— Защото, ако не разбера за кво висите тук, ще се пукна от ярост! — извика за четвърти път Чими и си отиде.
Мълчание.
— Отиде си — забеляза тихо Мокси.
— Мокси, защо не мислиш? Нали играем на мислене?
— Бе Лиско, не видя ли кой беше тук?
— Сега играем на мислене.
— Ми този проклетник стоеше пред нас и ме дразнеше.
— Нищо, мисли!
— Не мога да мисля, като ме дразнят. Той дойде и застана, гледа право в мен, пули се, не мога да мисля, като ми се пулят. Ти можеш ли да мислиш, като ти се пулят?