Малък свят (Академичен романс)
- Автор: Лодж Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малък свят (Академичен романс)». Краткое содержание книги:
„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.
Джой отхапва и дъвче замислено.
— Какви са плановете ти?
— Мисля — казва Филип, хвърляйки бегъл поглед с присвити от слънцето очи към Акропола, вече гъмжащ от туристи, като буца сирене, налазена от черни мравки, — да наемем кола и да отидем до Акропола.
— Нямам предвид днес, глупчо такъв, питам те какво планираш за в бъдеще. За нас.
— А-а — казва Филип. — Ами, мисля да не казвам на Хилари, докато не започне подготовката си за брачен консултант. Мисля, че когато почувства, че има цел в живота, тя с радост ще се съгласи на развод.
— И после какво?
— После се женим, разбира се.
— А къде ще живеем? Не в Рамидж, предполагам.
— Не съм мислил чак толкова надалеч — казва Филип. — Мисля, че мога да си намеря работа някъде другаде, в Америка, може би. Реномето ми се вдигна неочаквано, нали ти казах, съвсем отскоро. Един от „Сънди“-тата даже споменал името ми във връзка с онази длъжност към ЮНЕСКО.
— Това в Париж ли ще е? — казва Джой. — Няма да е лошо да живеем в Париж.
— Може да бъде, където поискаш — казва Филип. — Но това е само пожелание засега. Те няма да ме назначат. Не ми е ясно как така името ми се появи във вестниците.
— На тебе никога нищо не ти е ясно — казва Джой.
Далече оттук, в Дарлингтън, Робин Демпси също е прочел вестниците.
ЗДРАВЕЙ, КАК СЕ ЧУВСТВАШ ДНЕС? — казва ЕЛАЙЗА.
УЖАСНО — пише Демпси.
КАКВО ПО-ТОЧНО ОЗНАЧАВА УЖАСНО?
ЯДОСАН. НЕВЯРВАЩ. ЗАВИСТЛИВ.
КАКВО ТЕ НАКАРА ДА ИЗПИТАШ ТЕЗИ ЧУВСТВА?
НЕЩО, КОЕТО ПРОЧЕТОХ ВЪВ ВЕСТНИЦИТЕ ЗА ФИЛИП СУОЛОУ.
РАЗКАЖИ МИ ЗА ФИЛИП СУОЛОУ.
Робин Демси пише двадесет и пет минути, без да спре, докато Джош Колинс се надига от стъкления си бокс, гризейки „Кит-Кят“, при което Робин спира да печата и закрива компютъра с пластмасов калъф.
— Искаш ли малко? — казва Джош, като му предлага парче шоколадова бисквита.
— Не, благодаря — казва Робин, без да го погледне.
— Нещо си приказваш с Илайза, така ли?
— Да.
— Не мислиш ли, че прекаляваш?
— Прекалявам с какво? — казва студено Робин.
— Без да се обиждаш, но ти си все тук — сутрин, обед и вечер, и говориш с това нещо.
— Тебе к’во те бърка?
— Е, все пак това е моето място.
— Твоето е. Ти и без това си винаги тук.
— Аз седях тук, това си беше моето място — казва Джош, като се изчервява. — Работех си върху моите програми на спокойствие. И да ти кажа ли — продължава той (това е най-дългият разговор, който Джош някога е провеждал), — че направо тръпки ме побиват, като те гледам как се гърбиш над този компютър, ден след ден. Ти си се пристрастил към него.
— Аз просто си върша научната работа.
— Това се нарича трансфер. Прочетох го в един учебник по психология.
— Глупости! — извиква Робин Демпси.
— Ако питаш мен, имаш нужда от добър психиатър — казва Джош Колинс, разтреперан от гняв. — Ти си откачил. Това нещо — той посочва с треперещ пръст към ЕЛАЙЗА, — въобще не може да говори истински, да знаеш. То не може истински да мисли. Не може да отговаря на въпроси. Да не мислиш, че ти е някакъв оракул?
— Знам много добре как работят компютрите, благодаря — казва Робин Демпси, ставайки на крака. — Ще се върна след обяда.
Той напуска стаята в объркано състояние и забравя да изключи компютъра. Джош Колинс сваля пластмасовия калъф и чете написаното на екрана. Той се намръщва и почесва носа си.
Делфи, както и Акропола, е напъплен от туристи, но мястото е подсигурено срещу тяхната инвазия, съгласяват се Филип и Джой, като спират, за да си поемат дъх по средата на стръмното катерене и поглеждайки надолу към пътя и Свещената равнина, където ветровете духат през маслинените горички към Коринтския залив.
— Върховно е — казва тя. — Толкова се радвам, че дойдохме.
— Явно древните са мислели, че тука е пъпът на света — казва Филип, като се консултира с пътеводителя. — Тук, от тази страна, е имало камък, наречен omphalos. Пъпът на света. Предполагам, че онази голяма скална цепнатина е била вагината.
— Ти само за това си мислиш — казва Джой.
— Не е честно! — казва Филип. — Нощес ти смуках десетте пръстчета, едно по едно.
— Не е нужно да казваш на всички в Делфи — казва Джой, изчервявайки се очарователно.
— Дай ми целувка.
— Не, не тук. Гърците не одобряват целувките на обществени места.
— Няма много гърци наоколо — коментира той, което е доста вярно. Автобусите, наредени долу, са докарали туристи от почти всички нации, с изключение на гърци. Въпреки това, Филип е изненадан и леко объркан, когато в светилището на Аполон чува поздрав на английски от възрастна дама с широка сламена шапка, завързана под брадичката й с ефирен шал, подпираща се на сгъваем бастун-столче.