Буреносни хоризонти
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Буреносни хоризонти». Краткое содержание книги:
Но съвършено различните цивилизации изковават нови съюзи, които заплашват стародавния порядък.
„С които ти, Осира’х, трябва да се опиташ да постигнеш мир по някакъв начин“, помисли си.
Пусна ръката на дъщеря си и погали с пръсти холографското изображение на Нира. После, неспособен да се овладее, зашепна извинения и почти се разрида.
— Съжалявам за всичко, което изстрада, скъпа Нира. Бих направил всичко за теб, но вече е много късно. Не съм в състояние да го поправя… но може би ще спася илдирийската раса.
Момиченцето продължаваше да стои до него. Изглеждаше неспокойно, объркано, но и изпълнено с твърда решителност.
— Ако успея, ако съумея да се свържа с хидрогите и ги накарам да престанат да избиват илдирийци… това ще оправдае ли всичко сторено?
— Изпитваш ли съмнения?
Той я погледна и долови силното й присъствие чрез тизма, въпреки че не я усещаше по начина, по който усещаше другите си деца. Сякаш се беше скрила зад някаква преграда.
— Не изпитвам никакви съмнения относно онова, което мога да направя или защо трябва да го направя. — Тя замълча. — Но… нито един от хората не е тук по собствена воля. И майка ми също. Ще прекратиш ли всичко това?
Джора’х усети да го побиват тръпки; беше убеден, че Удру’х никога не би й говорил подобни неща.
— Много бих искал да го направя. Но хидрогите продължават да ни нападат, а и кликиските роботи вече не са ни надеждни съюзници. Точно в този момент, когато сме толкова близо до края, как бих могъл да спра работата, преди да се възползваш от възможността да докажеш способностите си? Хората са били докарани тук на Добро много преди да разбера за този проект. Или поне не помнят нищо друго, никакъв друг живот.
— Моята майка помнеше другия си живот — отговори Осира’х; невинното й детинско лице беше непонятно строго за възрастта й.
Той я погледна изумен.
— Откъде знаеш? Какво те накара да го кажеш?
Дъщеря му се притесни.
— Тя… разговаряла е с някои от затворниците, но те не са й повярвали за далечните свободни светове.
Той я погледна внимателно.
— Осира’х, как ми се иска да познаваше майка си! Тя беше прекрасна жена, красива и очарователна. Плени сърцето ми както никоя друга… а ти никога няма да успееш да я опознаеш.
Осира’х докосна нерешително рамото му в неочакван порив на искрена обич.
— Аз вече я познавам. Няма никакви тайни.
Джора’х я погледна втренчено, но сдържаното момиче не каза нищо повече.
66.
Нира
През годините на пленничеството си Нира не искаше нищо друго, освен да избяга от разплодителните лагери. Не искаше да види никога повече омразното лице на губернатора на Добро или цялата колона отвратителни разплодителни партньори. Години наред се беше взирала с копнеж през оградите към пустия пейзаж отвъд тях, бленувайки да си отиде у дома при световната гора… просто да остане съвсем сама.
Сега вече беше прекарала дълги месеци в абсолютна изолация, без да общува с никого, като се изключеше краткият мъчителен разговор с Удру’х. Но не с него имаше желание да се среща тя. Губернаторът беше проявил снизходителност да я остави на този остров — нейната спокойна вселена.
В уединението си можеше да наблюдава, да слуша вълните, да подлага лицето си на полъха на топлия вятър. Разхождаше се сред причудливите папратовидни дървета, чиито тумбести стволове израстваха от песъчливата почва. Синкавата водна пустош на гигантското езеро се простираше навсякъде около нея чак до хоризонта, макар тя да знаеше, че там някъде има бряг. Пърхането на птиците и шумоленето на листата я успокояваше, както би успокоило всеки зелен жрец. Опитваше се да долови отделни думи в шепота на листака, но тези дървета изобщо не бяха свързани със съзнанието на световната гора.
Понякога се опитваше да изпрати призив чрез тези първични дървета, но получаваше в отговор единствено стаено безмълвие, също както при отчаяните си опити да изпрати вик за помощ чрез храстовидните дръвчета на хълмистия склон по време на пожара. За зла участ растенията и горите на Добро не притежаваха собствен живот. Само растяха, даваха семена и умираха, без да съхраняват никакви спомени като световните дървета.
Но въпреки това, докато се разхождаше из своя остров и го кръстосваше от бряг до бряг, тя разговаряше на глас с дърветата. Растенията оставаха безмълвни, но тя поне можеше да си фантазира, че я слушат съсредоточено, без да знаят какво дай отговорят. Гласът й беше успокояващ и нежен и винаги намираше какво да им каже. Разговорите с тях й помагаха да съхрани разсъдъка и съобразителността си.
Може би някъде там, в другия край на този свят, Осира’х усещаше, че тя все още е жива. Беше й много трудно да се надява, след като пазачите я бяха пребили почти до смърт и брутално бяха разкъсали връзката й с нейната принцеса. Вече не можеше да долавя мислите на малкото момиче. Щеше ли да се досети Осира’х да я потърси? Може би в сънищата им техните мисли биха могли да се свържат по някакъв начин…