Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
Глава XLII. Взаимио недоверие
През целия този ден арестуваният патриот се беше тревожил в своята тъмница. Откакто го задържаха, с него се отнасяха като с престъпник — килията и храната му бяха като на осъден вече.
В малката стая, в която го бяха затворили, нямаше никакви мебели. Само дървен материал и няколко вехтории — нито стол, нито маса, нито легло. Вместо тях имаше една груба пейка. Той седеше на нея и от време на време се облягаше, но не променяше често положението си, защото това беше трудно — беше вързан, сякаш е престъпник. Ръцете му бяха извити зад гърба и китките здраво стегнати, а за да се осуети всякакъв опит за бягство, глезените му бяха вързани един за друг с въже.
Той дори не се беше опитвал да се освободи. Беше безсмислено. И да би могъл да се измъкне от въжетата, които го стягаха, пред него бяха заключената врата и часовоят, който през цялото време стоеше или се разхождаше отвън.
Макар че силно чувствуваше нанесената му обида и съзнаваше голямата опасност, в която се намираше животът му сега, той имаше други мисли, конто бяха още по-горчиви.
Обект на тези размишления беше Мериън Уейд — тя и нейната бяла ръкавица. Не онази, която той с такава гордост беше носил, а втората, поставена очебийно върху шлема на кирасирския капитан.
През целия ден — а този ден му се беше сторил безкраен, — както и през изминалите часове от нощта, умът му и за миг не можеше да избегне тези мъчителни мисли.
Въпреки усилията му да отхвърли съмнението, въпреки че смело го беше отрекъл пред Скарт, то отново се връщаше. Той стотици пъти си зададе въпроса, дали Скарт по нечестен начин е получил ръкавицата, или тя му е дадена в знак на любов, както неговата?
Непрекъснато се връщаше към всичко онова, което беше станало между него и Мериън Уейд — още от оня час, когато, яздейки неспокоен по горския път, бе очарован от несравнимата й хубост и когато очарованието му бързо се превърна в обожание. А след това другите срещи на същия този път, които биха могли да се сторят случайни на всеки друг освен на влюбения; изпущането на ръкавицата, което можеше да се вземе за случайност, ако на следващата среща тя не беше признала, че е било нарочно; пламенните думи, които си бяха разменили — не бяха ли те клетви, избликнали от дълбочината на душата й? Не му ли отдаде тя тогава цялото си сърце, както той й отдаде свое го? Ако може да се вярва на думи, той бе спечелил сърцето на Мериън Уейд. Можеше ли да се съмнява?
Да, той можеше и се съмняваше — не в това, че тя му беше казала любовни думи и беше изслушала неговите с внимание. В това той не се съмняваше, освен ако повярваше, че е било сън. По-друго беше неговото съмнение, от много по-неприятен вид. Той подозираше, че Мериън Уейд раздава влюбени погледи, говори любовни думи и изпуска любовни знаци, когато й скимне! Това, което стори с него, можеше да стори и с другиго. Накратко, той беше повярвал, че тя си играе с него.
От всички болки, които любовта може да породи в сърцето на мъжа, тази е най-болезнената. Несподелената любов жили дълбоко, но когато на любовта е отвърнато с любов, с пламенни думи, с измамни ласки — а после заблудените очи открият измамата, тогава ревността наистина става това, което някога беше на мода да се нарича — страшилище.
Няма по-голяма жестокост от жестокостта на кокетката.
Такава ли беше Мериън Уейд?
Холтспър си зададе този въпрос стотици пъти. Стотици пъти отхвърли съмнението, но уви! Всеки път един суров глас в сърцето му отговаряше:
— Възможно е!
Да, и твърде вероятно при това! Така си представяше той.
Може би това изглеждаше така вероятно на Хенри Холтспър, защото имаше, горчив опит с женската невярност, затъмнила небето на неговата младост, в момент когато слънцето на щастието му достигаше своя зенит.
— Тя сигурно знае, че съм тук — каза си той за двадесети път. — Не може да не знае. И въпреки това никакъв знак от нея, нито една дума! Така изоставен не бих бил и в тъмницата на инквизицията. Дали са им попречили, или забранили да се свържат с мене? Едва ли, А те не биха могли така внезапно да се откажат от приятелство, започнало толкова сърдечно и макар да е едва от вчера, обещаваше да бъде дълготрайно. Защо изведнъж всички така студено се отвърнаха от мене?
— Ах! Какво ли не правят хората, на какво ли не са способни, за да останат настрани от развалината, която заплашва да се срути? Може би всички са се отказали от мене — тя също, отричайки се от тая връзка, която би могла да я опозори. Може би сега в другия край на зданието има веселба, в която всички участвуват — и семейството, и гостите. Може би в този момент тя е най-весела и най-щастлива от всички. Новият й приятел седи до пея или се върти наоколо, шепне сладки думи в ухото й, примамва я с ония пагубни слова, с които той така добре умее да си служи. А тя през цялото време се усмихва и слуша. О!