Лъвовете на Ал-Расан

Беше приключила с превръзката. Раната зарастваше добре и Джехане беше доволна и дори малко горда. Помисли си, че баща й би се радвал. Беше му писла малко след връщането им в Рагоса. Дребният четлив почерк на майка й предаваше отговора на Исхак: „Малко е късно да ти бъда от полза в този случай, но когато оперираш на открито, трябва още повече да внимаваш за гангрена. Натисни кожата близо до раната и слушай дали няма да се чуе пукане.“

Тя знаеше за това. Този звук означаваше смърт, освен ако не направеше нова ампутация, а малко мъже можеха да я понесат. Но раната на Абир ибн Тариф не гангреняса, а и издръжливостта му беше необикновена. Брат му рядко напускаше мястото си до леглото му, а мъжете от отряда на Родриго като че до един харесваха двамата разбойнически синове. При Абир посетители не липсваха. Веднъж Джехане дойде да го прегледа и й замириса на парфюм. Изглежда, беше оставен от жена от определен сорт. Тя подуши неодобрително въздуха. Айдар се разсмя, а Абир изглеждаше засрамен. Но това говореше, че е на път да се възстанови, и Джехане тайно се радваше. Сер Резони я беше учил, че след операция наличието на физическо желание е един от най-сигурните признаци на оздравяването.

Тя за последен път провери новата превръзка.

— Упражнявал ли се е?

— Не достатъчно — отвърна брат му. — Да ви кажа, доста е мързелив.

Абир възмутено изруга, но тутакси побърза да се извини.

Всъщност това беше игра. Ако не го наблюдаваха, Абир беше в състояние да се докара до пълно изтощение, докато се учи да се придвижва с патериците, които му беше измайсторил Велас.

Джехане им се усмихна.

— Е, ще дойда утре сутринта. Според мен всичко е наред и до края на другата седмица ще можеш да излезеш оттук и да отидеш да живееш при брат си. — И добави сериозно: — Това със сигурност ще ти спести парите за подкупи, когато решиш, че имаш нужда от компания по тъмно.

Айдар отново се разсмя, а Абир се изчерви. Джехане го потупа по рамото и се обърна да си върви.

До камината в дъното на стаята стоеше Родриго Белмонте, с ботуши и плащ, хванал в ръка кожената си шапка. Щом го погледна, Джехане тутакси разбра, че се е случило нещо. Сърцето й подскочи.

— Какво има? — попита тя. — Родителите ми?

— Не, не — поклати глава той. — Не е свързано с тях, Джехане. Но има новини, които трябва да знаеш.

И пристъпи към нея. Велас се показа иззад паравана си, където приготвяше настойките и отварите. Джехане изправи рамене и застина.

— Може би си позволявам твърде много — каза Родриго, — но ти все още си член на моя отряд и искам да го чуеш от мене.

Тя примигна. Все още? Родриго продължи:

— Току-що получихме вест от източния бряг, донесе ни я един от корабите. Огромна армия от няколко джадитски държави тази зима се събирала в Батиара и се готвела напролет да отплава за Амуз и Сория.