Черните лилии
- Автор: Бюсси Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Черните лилии». Краткое содержание книги:
От прозорците на своя дом в старата мелница една възрастна дама наблюдава живота на селцето, колите на туристите, силуетите. Любимото място на Моне е пълно с гости, разхождащи се из градините, в които той е рисувал своите водни лилии. Но когато туристите си заминат, случайният посетител вижда тъмната страна на това иначе спокойно място.
Историята започва с едно брутално убийство — Жером Морвал, чиято страст към картините на великия художник се конкурира единствено със страстта му към жените, е намерен мъртъв. В джоба му е открита картичка за рожден ден с необичаен надпис: „Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление“.
В окото на бурята се оказват три жени: малко момиче, надарено с дарбата да рисува, изкусителна учителка, която мечтае за любов и крои планове за бягство, и възрастна дама с очи на бухал, която наблюдава и знае всичко. И разбира се, една унищожителна страст, която слага началото на поредица от престъпления.
Кой е убиецът? Какво общо има с трите жени? Слух или реалност са разказите за скрити или откраднати картини на Моне, сред които и прословутите му „Черни лилии“?
В Живерни всеки е енигма и всеки пази своята тайна, а драматичните истории разпръсват илюзиите и съживяват раните от миналото…
В следващите страници описанията на Живерни са колкото се може по-точни. Що се отнася до хотел „Боди“, потока, отклонен от река Епт, мелницата „Шеньовиер“ училището в Живерни, църквата „Сент Радегонд“, гробището, улица „Клод Моне“, улица „Шьомен дю Роа“ — Кралският път, остров „Орти“, и разбира се — къщата на Клод Моне и езерото с лилиите, всички те съществуват. Същото се отнася и за местата в съседство — Музея във Вернон, Музея на изобразителното изкуство в Руан, селцето Кошрел.
— Крайно време беше, глупако.
И двамата се усмихват. Инспектор Бенавидиш хвърля последен поглед върху листчетата на масата и по-специално върху снимката на Стефани Дюпен и подхвърля с усмивка:
— Като претегля всичко, шефе, добре направи, като заряза следствието…
Лоренс Серенак чува как помощникът му тича нагоре по стълбите. Тежките стъпки се отдалечават, една врата се затръшва, а после — нищо. Серенак бавно събира съдържанието на досието в червената кутия за архиви. Снимките, докладите, бележките. Плъзга поглед по досиетата по етажерките и слага на мястото й кутията.
М като Морвал.
Отстъпва назад. Случаят Морвал вече не е нищо друго освен досие сред няколкостотин други досиета за престъпления, които не са разкрити. Неволно се сеща за последната забележка на Силвио.
Едно дете е в смъртна опасност.
Едно дете умира. А друго се ражда…
Силвио ще забрави.
Лоренс Серенак почти се развеселява, като вижда в дъното на стаята няколко чифта ботуши, които собствениците им от Живерни още не са дошли да си вземат… Несъмнено, защото са били твърде стари или твърде износени… А върху една маса е гипсовата отливка, да, все още е там… Не, това разследване категорично нямаше никакъв смисъл, опитва се той да се самоиронизира. Мислите му политат към Стефани Дюпен и към трупа на Нептун. Да, той наистина взе правилното решение, има вече прекалено много мъртъвци…
А що се отнася до останалото — лилавият поглед с цвят на лилия от картина на Моне на Стефани, порцелановата й кожа, тебеширените й устни, сребърните панделки в косите й…
Ще ги забрави…
Е, поне така се надява.
79
— ДАЙ МИ КАРТИНАТА! — повтаря Венсан.
Ножът, който държи в ръка, му придава непозната досега самоувереност. Все едно че е с няколко години по-голям, с възрастта и опита на тийнейджър, обиграл се в битки на улицата. Пол стисва още по-здраво картината на Фанет.
Вбесен е.
— Откъде имаш този нож, Венсан?
— Намерих го! Какво ти пука? Дай ми картината. Знаеш, че съм прав. Ако наистина държиш на Фанет…
Зениците на Венсан се разширяват. А в окото му се образуват червени жилчици. Очи на луд. Пол никога не го е виждал такъв.
— Не ми отговори! Откъде взе ножа?
— Не сменяй темата!
— А защо по него има кръв?
Венсан потреперва леко. Червените жилки в ириса му се уголемяват и се събират в кръг около зеницата му.
— Не се бъркай в неща, които не те засягат!
Пол има чувството, че неговият приятел се метаморфозира пред очите му, че се превръща в истеричен луд, способен на всичко. Поставя ръка върху стената на перачницата.
— Значи ти… ти… все пак…
— Побързай, Пол. В един и същ лагер сме… Ако държиш на Фанет, сме в един и същ лагер!
Ножът хаотично се движи във въздуха. Пол отстъпва назад.
— По дяволите, значи ти… Ти си убил американския художник… Джеймс. С нож в сърцето, както ми разправи Фанет. Значи… значи си бил ти!
— Затваряй си устата! На кого му пука за някакъв си американски художник?! Важна е Фанет, нали така? Избери лагера си! Дай картината или я хвърли във водата! Казвам ти го за последен път!
Ръката на Венсан се сковава, сякаш държи шпага, с която се кани да нанесе удар.
— За последен път ти казвам!
Лицето на Пол изобразява усмивка и момчето се навежда, за да постави картината на асфалта до перачницата.
— Добре, Венсан. Хайде сега да се успокоим…
После Пол неочаквано се изправя. Изненаданият Венсан няма време да направи никакво движение. Ръката на Пол здраво стисва китката му. Стиска я силно и извива ръката му до лакътя. Венсан е принуден да коленичи и бълва ругатни, но ръката на Пол още повече затяга хватката. Венсан вече няма избор. Почервенелите му очи се пълнят със сълзи. От болка, но и от унижение. Ръката му се отваря. Когато ножът пада, Пол скача и с ритник го запраща в тревата, под върбата, на три метра от тях. Не пуска ръката на Венсан и я извива зад гърба му. После вдига юмрук. Момчето реве:
— По дяволите, рамото ми!
Пол извива още ръката му, най-силният е в класа. Винаги е било така.
— Ти си болен. Ти си направо луд. Ще те тикнат в приют. Какво си мислиш?! Ще ида при родителите ти, при ченгетата! При всички! Знаех си, че ти има нещо, но чак пък до такава степен…
Венсан вие от болка. Пол понякога се е бил през междучасията, но никога не е стигал толкова далеч. Колко ли време още ще може да стиска китката му? И докога ще извива ръката на Венсан така, че рамото му да се разкъсва от болка? Има чувството, че чува как пращят хрущяли…