Черните лилии
- Автор: Бюсси Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Черните лилии». Краткое содержание книги:
От прозорците на своя дом в старата мелница една възрастна дама наблюдава живота на селцето, колите на туристите, силуетите. Любимото място на Моне е пълно с гости, разхождащи се из градините, в които той е рисувал своите водни лилии. Но когато туристите си заминат, случайният посетител вижда тъмната страна на това иначе спокойно място.
Историята започва с едно брутално убийство — Жером Морвал, чиято страст към картините на великия художник се конкурира единствено със страстта му към жените, е намерен мъртъв. В джоба му е открита картичка за рожден ден с необичаен надпис: „Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление“.
В окото на бурята се оказват три жени: малко момиче, надарено с дарбата да рисува, изкусителна учителка, която мечтае за любов и крои планове за бягство, и възрастна дама с очи на бухал, която наблюдава и знае всичко. И разбира се, една унищожителна страст, която слага началото на поредица от престъпления.
Кой е убиецът? Какво общо има с трите жени? Слух или реалност са разказите за скрити или откраднати картини на Моне, сред които и прословутите му „Черни лилии“?
В Живерни всеки е енигма и всеки пази своята тайна, а драматичните истории разпръсват илюзиите и съживяват раните от миналото…
В следващите страници описанията на Живерни са колкото се може по-точни. Що се отнася до хотел „Боди“, потока, отклонен от река Епт, мелницата „Шеньовиер“ училището в Живерни, църквата „Сент Радегонд“, гробището, улица „Клод Моне“, улица „Шьомен дю Роа“ — Кралският път, остров „Орти“, и разбира се — къщата на Клод Моне и езерото с лилиите, всички те съществуват. Същото се отнася и за местата в съседство — Музея във Вернон, Музея на изобразителното изкуство в Руан, селцето Кошрел.
Венсан вече не вие, а само плаче. Тялото му постепенно губи всякаква способност за съпротива. Като че ли всичките му мускули са на пихтия. Пол най-сетне отпуска хватката и отблъсва момчето, което се претъркулва на един метър разстояние като парцалена топка. Инертна, безволева и укротена.
— Държа те под око — заплашва го Пол.
Уверява се, че ножът е твърде далеч, за да може Венсан да го вземе. Момчето лежи свито на кълбо. В позата на зародиш. Без да престане да го наблюдава, Пол се навежда, за да вземе картината. Ръката му докосва кафявата хартия. Може би е отвърнал за секунда очи, за да вземе картината в ръка.
Но и секундата е много.
Венсан скача на крака и тича напред, като размахва лакти. Пол прави движение встрани, към перачницата. Пак е по-бърз. Лактите на Венсан се опират в тялото му. Почти без да го докосне и без да му причини болка, Пол го премята. Венсан полита и се пльосва тежко в копривата.
Истински луд!
Пол няма време да помисли за друго, защото миг по-късно кракът му се подхлъзва на парченце лепкава кал и той губи равновесие върху калния бряг на реката. Кракът му се мята във въздуха между брега и потока. Ръката му търси опора, все едно каква — в коритото на перачницата, в някоя греда, клонче…
Твърде късно.
Пада по гръб. Свива се инстинктивно. Гърбът му най-напред се удря в тухлената стена на перачницата. Болката е остра, силна. Пол се търкулва на метър встрани. Не за дълго. Слепоочието му се удря в коритото. Очите му се отварят и той гледа към небето. Като огромна светкавица.
Плъзга се, плъзга се още. Вижда всичко, напълно съзнава какво се случва. Само тялото му е несъзнателно и вече не му се подчинява. Студената вода докосва косите му. Пол разбира, че се търкаля в потока. Вече вижда само безоблачното небе и няколко клона на плачещата върба — като драскотини върху син екран.
Студената вода раздира ухото му, врата, тила.
Той потъва.
Върху екрана се появява лицето на Венсан. Пол му подава ръка или поне така му се струва. Поне така му се иска. Не вижда дали ръката му се вдига, не я усеща, не я вижда в синята картина. Венсан му се усмихва. Пол се пита какво ли означава това. Нима всичко това е било наужким? Нима е било шега? Венсан ще го извади оттам с едно дръпване за раменете. Или пък Венсан наистина е луд?
Венсан се приближава.
Сега вече Пол знае отговора… Не усмивка има по лицето на Венсан, а садистична гримаса… Пол вижда първо как една, а после две ръце изскачат върху синия екран. Как се приближават. После изчезват, но той ги усеща върху раменете си. Усеща как го бутат. Пол би искал да се бие, да се съпротивлява, да размахва крака, да се обърне, да запрати далеч този луд. Та той е по-силен, много по-силен от него. Само че е неспособен да направи и най-малкото движение. Защото е парализиран. Разбрал го е.
Двете ръце продължават да го бутат. Ледената вода разкъсва устата му, ноздрите, очите.
Последният образ, който изниква в съзнанието на Пол, са две розови локвички над него, в течащата вода.
Това му припомня картината на Фанет.
Това е последната му мисъл.
80
ПРОДЪЛЖАВАМ ДА СЕ ПРИДВИЖВАМ с мъка по пътя, който води към остров Орти. Ришар Патерностер, селянинът от равнината, най-накрая ме пусна да вървя, но след като ми изнесе цяла лекция. „На вашата възраст, клетата ми, никак не е разумна подобна разходка до река Епт. Особено при такова силно слънце… Ами какво ще правите там, където двете реки се сливат? Сигурна ли сте, че не искате да ви откарам? Бъдете предпазлива, нали, защото, въпреки че пътят е гола земя, винаги се намира някой, който да кара като луд! Разни заблудени или по-точно — незаблудени туристи или пък просто фенове на Моне, които търсят прочутия остров Орти… Ами вижте, например, преди малко онзи мотор, който прекоси с бясна скорост поляната… Не ви лъжа, вижте сега пък онази кола…“
Облак кафяво-оранжев прах се вдига над пътя. Един форт брейк минава пред фермата. Фордът на семейство Дюпен. В прахоляка едва успявам да видя пътниците. На волана е Жак Дюпен, а до него седи Стефани, цялата обляна в сълзи. Плачеш ли, скъпа моя? Плачи, плачи, красавице. Повярвай ми, това е само началото.
Този проклет път ми се струва безкраен. Продължавам с моя си ритъм, а бастунът ми се опитва да омаловажи коловозите. Остават ми само още няколкостотин метра до острова.
Бих искала да ускоря крачка. Закъснявам, а трябва да намеря Нептун, не съм го виждала, откак излязох от мелницата. Знам, че това загубено куче има навика да изчезва задълго заедно с хлапетата от селото, със случайни минувачи или гони зайци от поляната.