Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Вторачих се в него, опитвайки се да разбера скрития смисъл на думите му.
— Как може човек да се откаже от собствената си биография? — попитах, готов да споря.
— Човек трябва най-напред да има желание да се откаже от нея — каза той. — А после трябва да продължи равно да я окастря, малко по малко.
— А защо трябва да има такова желание? — възкликнах аз. Усещах се страшно привързан към своята биография. Семейните ми корени бяха дълбоки. Искрено чувствах, че без тях моят живот няма нито продължителност, нито цел.
— Може би ще ми кажеш какво имаш предвид под отказване от биографията? — казах аз.
— Веднъж завинаги да скъсаш с нея, това искам да кажа — отсече рязко той.
Упорито повторих, че навярно не съм го разбрал правилно.
— Вземи себе си например — казах аз. — Ти си яки. Не можеш да промениш това.
— Яки ли? — каза той усмихнат. — Откъде знаеш?
— Вярно! — казах аз. — Не мога да зная това със сигурност, поне засега, но ти го знаеш, а тъкмо това има значение. В това се състои биографията на човека.
Усетих как думите ми улучиха точно целта.
— Фактът, че знам дали съм яки или не, не може да представлява биография — отговори той. — Биографията започва да съществува едва когато някой друг узнае това. А аз те уверявам, че никой никога няма да го узнае със сигурност.
Бях записал нестройните му слова. Спрях и го погледнах. Не можех да го осъзная. Вътре в себе си прехвърлях впечатленията си от него: тайнствения и безпрецедентен начин, по който ме бе погледнал през оная първа наша среща; магията, с която той твърдеше, че получава съгласие от всичко около него; смущаващия хумор и бързия му рефлекс; неговия вид на глупак, когато го бях попитал за баща му и майка му и след това неподозираната сила на думите му, които направо ме бяха съсекли.
— Ти не знаеш какъв съм, нали? — каза той, сякаш четеше мислите ми. — Никога няма да знаеш кой съм или какъв, защото аз нямам биография.
Попита ме дали имам баща. Казах му, че имам. Той ми обясни, че баща ми бил пример, какъвто той имал наум. Накара ме да си спомня какво мисли баща ми за мен.
— Баща ти знае всичко за теб — рече той. — Значи, той те е моделирал изцяло. Знае кой си и какво правиш и няма сила на земята, която да промени мнението му за теб.
Дон Хуан каза, че всички, които ме познават, имат някакво мнение за мен и че аз подхранвам мнението им с моите постъпки.
— Не разбираш ли? — попита той театрално. — Ти трябва да обновяваш биографията си, като разказваш всичко, което правиш, на своите родители, роднини и приятели. От друга страна, ако нямаш биография, не са нужни никакви обяснения; никой няма да се ядосва, нито да се разочарова от постъпките ти. А на всичко отгоре никой няма да те притеснява с мислите си.
Внезапно идеята му доби смисъл. Общо взето и аз я знаех, само дето никога не я бях анализирал. Беше наистина привлекателно да нямаш биография, поне на интелектуално ниво; това ме накара обаче да усетя някаква самота, която за мен беше заплашителна и неприятна. Поисках да поговоря с него за чувствата си, но се възпрях. В тази ситуация имаше нещо страшно нелепо. Усещах, че ставам смешен в желанието си да влизам във философски спор с някакъв стар индианец, който очевидно не притежава „дълбоката начетеност“ на един университетски студент. А и той някак ме бе отклонил от първоначалното ми намерение да го разпитам за неговото родословие.
— Не ми е ясно как захванахме да говорим за тези неща, след като исках единствено няколко имена за моите проучвания — казах аз, стараейки се да върна разговора към темата, която ме интересуваше.
— Много просто — каза той. — Стигнахме да този разговор, защото ти казах, че да се задават въпроси за миналото на един човек е празна работа.
Тонът му беше твърд. Усетих, че няма как да го накарам да се откаже, затова промених тактиката.
— Има ли нещо общо тази идея с яките? — попитах аз.
— Има нещо общо с мен.
— И къде я научи?
— Научих я през моя живот.
— От баща си ли?
— Не. Да кажем, че сам съм я научил и сега ще ти кажа тайната, така че днес няма да си отидеш с празни ръце.
Той сниши гласа си, като че суфлираше някому. Разсмях се на условностите му. Да си призная, беше изумителен. Мина ми през ум, че стоя пред роден актьор.
— Запиши го — каза гой покровителствено. — Защо не? Май се чувстваш по-добре, когато пишеш.
Погледнах го и очите ми навярно издадоха моето объркване. Той се плесна по бедрата и се разсмя от все сърце.
— Най-добре е човек да заличи цялата си биография — каза той бавно, сякаш ме изчакваше да го запиша надве-натри, — защото това го освобождава от обременителните мисли на другите.