Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
Съвършено неподвижна и в пълно мълчание, без дори да се отпусне назад в стола си, тя седеше в ръцете му, напълно безчувствена; очите й бяха отворени и втренчени в него, а на челото й като че ли беше жигосано или издълбано последното й изражение. Беше го стиснала така здраво, че той се боеше да не я нарани, ако се опита да се освободи, и затова, без да се помръдва от мястото си, повика високо за помощ.
Една жена с много странен вид, цялата червена, както мистър Лори успя да забележи въпреки вълнението си, с червена коса и облечена в извънредно прилепнали дрехи, и с невероятно боне на главата, подобно на дървено войнишко канче, и то доста голямо, или пък на голяма пита стилтънско сирене, дотича в стаята преди прислужниците от хотела и скоро разреши въпроса, като го отдели от бедната девойка, поставяйки мускулестата си ръка на гърдите му и запращайки го към най-близката стена.
(„Това сигурно е мъж!“ — помисли си със секнал дъх мистър Лори в момента, в който се удряше в стената.)
— Гледай какви хора сте вие, бе — изрева тая особа на слугите. — Защо не отидете да донесете нещо, ами стоите тук и сте ме зяпнали? У мене няма нищо за гледане, нали така! Хайде отивайте, че ще ви науча аз, ако не ми донесете бързо амоняк, студена вода и оцет, така да знаете.
Слугите моментално се пръснаха, за да донесат тези средства за свестяване, а тя внимателно постави пациентката си на едно канапе, като се отнасяше с нея с голямо умение и нежност: наричаше я „скъпата ми“ и „птиченцето ми“ и отмяташе златистите й коси над раменете с голяма гордост и внимание.
— А вие там, с кафявите дрехи — обърна се тя възмутено към мистър Лори, — не можахте ли да й кажете каквото имахте да й казвате, без да я стряскате до смърт? Погледнете я, колко е бледо хубавото й лице и колко са й студени ръцете! Това ли наричате вие банкер?
Мистър Лори така дълбоко се смути от този тъй труден за отговор въпрос, че само наблюдаваше отдалеч и с много по-слабо съчувствие и умиление как силната жена пропъди слугите с тайнствената заплаха, че щяла да „ги научи“ нещо — не каза какво, — ако продължавали да стоят и да я гледат, и възобнови грижите си за момичето, като изрече серия ласкателни обръщения и намести отпуснатата й глава на рамото си.
— Надявам се, че сега ще й мине — каза мистър Лори.
— Но няма да е благодарение на вас с кафявите дрехи, Миличката ми, хубавичката ми тя!
— Надявам се — каза мистър Лори след друга пауза на слабо съчувствие и смиреност, — че вие придружавате мис Манет до Франция.
— Не е трудно да се досетите, нали? — отвърна силната жена. — Ако ми е било писано да пътувам по море, мислите ли, че провидението щеше да ми отреди да се родя на остров?
Това беше втори труден за отговор въпрос и мистър Джарвис Лори се оттегли да го обмисли.
ГЛАВА V
КРЪЧМАТА
Голяма бъчва вино бе паднала на улицата и се бе счупила. Това стана при свалянето й от една кола. Бъчвата се бе изтърколила рязко навън, обръчите й се бяха скъсали и сега лежеше на камъните точно пред вратата на кръчмата, разпукана като орехова черупка.
Всички хора наоколо бяха изоставили работата си или безделието си и се бяха завтекли към това място, за да пият вино. Грубите и безформени камъни на улицата, разкривени на всички посоки и специално предназначени, както би могло да се помисли, за да осакатяват всяко живо същество, което се доближи до тях, бяха задържали виното и го разделяха на малки локви, всяка от които бе заобиколена от своя собствена група или тълпа според големината си. Някои мъже коленичеха, събираха шепите си като черпаци и пиеха или се опитваха да помогнат на наведените над раменете им жени да сърбат, преди виното да изтече между дланите им. Други, мъже и жени, гребяха в локвите с малки изпочупени глинени канчета или дори потапяха женските забрадки, които после изстискваха в устата на децата; други правеха малки диги от кал, за да попречат на виното да изтича; трети, насочвани от зрители, които гледаха от горните прозорци на околните къщи, се втурваха ту тук, ту там, за да пресекат малките поточета, които тръгваха в нови посоки; други пък се бяха посветили на прогизналите и оцветени от винената утайка парчета от бъчвата, като ближеха и дори хрускаха мокрите, прогнили от виното дъски с настървение и наслада. Нямаше канализация, по която виното да се оттече, и хората не само успяха да го изгребат всичкото, но заедно с него изгребаха и толкова много кал, та би могло да се помисли, че е минавал уличен чистач, ако някой, който познаваше това място, би могъл да повярва на такова чудо.