Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
За да завърши приликата с човек, който позира за портрета си, мистър Лори задряма. Пристигането на закуската му го сепна и като приближаваше стола към масата, той каза на келнера:
— Искам да се приготви стая за една млада дама, която вероятно днес ще пристигне тук. Тя може би ще потърси мистър Джарвис Лори или само ще попита за един господин от банката „Телсън“. Моля да бъда уведомен.
— Да, сър. Банката „Телсън“ в Лондон ли, сър?
— Да.
— Да, сър. Често имаме честта да приемаме вашите господа при пътуванията им между Париж и Лондон, сър. Вие, сър, от къщата „Телсън и с-ие“, извънредно много пътувате.
— Да, може да се каже, че банката е и френска, и английска.
— Да, сър. Вие самият не пътувате толкова често, струва ми се, сър?
— Напоследък не. Има петнайсет години, откак за последен път минахме — минах оттук на връщане от Франция.
— Толкова отдавна, сър? Тогава аз още не съм бил тук. Никой от нас не е бил. По това време други хора са държали хотела, сър.
— Май че така беше.
— Но аз бих се обзаложил, сър, че банка като „Телсън и с-ие“ е била в цветущо положение още преди петдесет, та камо ли петнайсет години.
— Можете да кажете три пъти по-дълъг срок, да речем сто и петдесет години, и пак няма много да сбъркате.
— Наистина ли, сър!
Със закръглени устни и ококорени очи келнерът се отдръпна от масата, премести салфетката си от лявата ръка в дясната, отпусна се в удобна поза и започна да наблюдава как гостът яде и пие, като че ли от някаква наблюдателна кула. Така правят всички келнери от незапомнени времена.
Мистър Лори привърши закуската си и излезе да се поразходи край брега. Малкият, тесен и извит градец Дувър се бе скрил от брега и като някакъв морски щраус подаваше само главата си на белите варовикови скали. Брегът представляваше пустош от купища вода и камъни, които се блъскаха бясно насам-иатам, а морето вършеше каквото си поиска и това, което му се искаше, беше да руши. То тътнеше гръмовно към града, сред скалите и с ярост сриваше брега. Въздухът между къщите бе така силно напоен с миризма на риба, че човек би могъл да помисли, че болните риби са излезли да се потопят в него, тъй както болни хора отиват да се потопят в морето. На пристанището се занимаваха с малко риболов, а вечер някои хора се разхождаха край брега и гледаха морето особено при прилив. Дребни търговци, които всъщност не вършеха никаква търговия, понякога по необясним начин натрупваха големи състояния и беше забележително, че никой не искаше обяснение за тая работа.
На няколко пъти въздухът се бе избистрил дотолкова, че се виждаше френският бряг, но следобед отново го заля мъгла и пара и върху мислите на мистър Лори, изглежда, също легна облак. Когато се стъмни и той седна да чака вечерята си, също както бе очаквал и своята закуска, умът му все ровеше и разравяше горещите червени въглени.
Бутилка добър „Кларет“ с нищо не би навредила на един копач сред червени въглени, освен може би като намали работоспособността му. В продължение на доста време мистър Лори нямаше никаква работа и тъкмо бе налял последната си чаша вино с израз на най-пълното задоволство, което може да се срещне у джентълмен със свеж цвят на лицето, току-що довършил бутилка вино, когато от тясната улица се донесе тропот на приближаващи колела, който скоро заглъхна в двора на странноприемницата.