Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
И тъй, кръчмарят се заоглежда, докато погледът му се спря на възрастен господин и младо момиче, седнали в един ъгъл. Имаше и други посетители — двама играеха на карти, двама на домино, а на тезгяха трима бавно допиваха малките си чаши вино. Докато минаваше зад тезгяха, той забеляза, че възрастният господин каза с поглед на младото момиче: „Това е нашият човек.“
— А ти пък, да те дявол вземе, какво правиш в тази кръчма? — каза мосю Дефарж на себе си. — Не те познавам.
Но се престори, че не е забелязал двамата непознати и завърза разговор с триумвирата на тезгяха.
— Какво става, Жак? — каза единият от тримата на мосю Дефарж. — Изпиха ли всичкото разлято вино?
— До капка, Жак — отвърна мосю Дефарж.
След като тази размяна на малки имена завърши, мадам Дефарж, както чистеше зъбите си с клечката, се покашля отново и малко повдигна сключените си вежди.
— Не им се случва често — каза вторият, обръщайки се към мосю Дефарж — на тия нещастни животни да опитат вкуса на виното или на каквото и да е друго освен на черния хляб и смъртта. Нали така, Жак?
— Така е, Жак — отвърна мосю Дефарж.
При тази втора размяна на малки имена мадам Дефарж, която все още работеше с клечката си с най-дълбоко спокойствие, се покашля отново и още малко повдигна съединените си вежди.
Сега и последният от тримата остави празната си чаша, облиза устни и каза:
— А! Толкова по-зле! Тези добичета имат все горчив вкус в устата и живеят тежък живот, Жак. Прав ли съм, Жак?
— Прав си, Жак — отвърна мосю Дефарж.
Тази трета размяна на малки имена завърша в момента, когато мадам Дефарж остави клечката и без да сваля вежди, се размърда леко на мястото си.
— Я чакай, вярно бе! — промърмори съпругът й. — Господа, да ви представя жена си.
Тримата клиенти свалиха шапки на мадам Дефарж с три церемониални жеста. Тя отвърна на тяхната проява на уважение, като изви глава и им хвърли кратък поглед. След това небрежно огледа кръчмата, взе си плетивото и с вид на пълно спокойствие и душевно равновесие се залови за него.
— Господа — каза съпругът й, който зорко я наблюдаваше, — довиждане. Ергенската стая, която искахте да видите и за която питахте, когато излязох, е на петия етаж. Вратата на стълбището извежда в един малък двор съвсем близо тук вляво — и посочи с ръка, — до прозореца на моето заведение. Но сега си спомням, че един от вас вече е бил тук и може да показва пътя. Господа, лека нощ!
Те платиха виното си и излязоха. Очите на мосю Дефарж изучаваха жена му, която плетеше, когато възрастният господин стана от мястото си в ъгъла, приближи и запита дали може да поговори с него.
— С удоволствие, господине — каза мосю Дефарж и спокойно тръгна с него към вратата.
Разговорът им бе кратък, но много решителен. Почти при първата дума мосю Дефарж трепна и заслуша с дълбоко внимание. Преди да мине и минута, той кимна и излезе. Тогава господинът направи знак на младото момиче да приближи и те също излязоха. Мадам Дефарж плетеше с ловки пръсти и неподвижни вежди и нищо не забеляза.
Като напуснаха по този начин кръчмата, мистър Джарвис Лори и мис Манет се присъединиха към мосю Дефарж пред прага, към който той току-що бе напътил тримата си приятели. Прагът водеше в един вонящ малък черен двор и беше общ вход за голям брой къщи, населени от голям брой хора. В мрачния, застлан с плочи вход към мрачното, застлано с плочи стълбище мосю Дефарж коленичи на едното си коляно пред дъщерята на бившия си господар и приближи ръката й до устните си. Това изискано действие съвсем не бе извършено изискано; през последните няколко секунди той се бе преобразил забележително. По лицето му не се четеше нито добър характер, нито пък беше останала следа от откритост; той се бе превърнал в потаен, гневен и опасен човек.