Повест за два града
- Автор: Диккенс Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитр Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Повест за два града». Краткое содержание книги:
Макар историческата тема да е просто повод за коментар върху заобикалящата го действителност, и то главно в Англия, Дикенс се е отнесъл много съвестно към фактологията. Освен прочутото съчинение на Карлайл „Френската революция“, за което говори с възторг в предисловието, той положително е ползувал и други източници, както и лични впечатления от посещенията си във Франция и познанствата си с видни революционни мислители и творци на епохата — Луи Блан, Виктор Юго, Емил дьо Жирарден, а също и с историка на революцията Жюл Мишле. Казват, че темата така го завладяла, че дори писал на Карлайл с молба последният да му изпрати някои съчинения, които бил използувал при написването на своя исторически труд. В отговор Карлайл му изпратил две каруци, пълни с книги. Дори и този анекдот да почива на истина, едва ли е нужно да вярваме, че Дикенс е прочел всичко, писано по въпроса; критиците обаче единодушно признават прецизността на историческите факти в романа. Отношението на Дикенс към революцията е противоречиво — от една страна, той правдиво и убедително посочва неизбежността, с която причинената неправда води до революционна разплата, а от друга, отрича якобинския терор и изобщо революционното насилие като метод. Всички преценки на революционните събития, както и паралелите със стабилната Англия се правят от позициите на буржоазния либерализъм. Дикенс вярва, че по-справедливо човешко общество ще се постигне не чрез социална революция, а чрез революция в духа на отделните човешки същества. Този вездесъщ у Дикенс подтик към духовно извисяване кулминира в романа в романтичния план на развръзката и особено в саможертвата на Сидни Картън.
Пронизителни смехове и весели гласове — гласове на мъже, жени и деца — ехтяха по улицата, докато траеше тази игра. В забавата почти нямаше грубости и веселието бе голямо. Чувствуваше, се някаква особена задружност, явното желание всеки един да се присъедини към някой друг, ксето се проявяваше, особено у по-веселите и безгрижните, в спонтанни прегръдки, наздравици, ръкостискания, а някои дори танцуваха, уловени за ръце по десетина души. Когато виното свърши и местата, където то беше в най-голямо изобилие, бяха разорани от човешки пръсти, тези прояви престанаха също тъй внезапно, както бяха започнали. Човекът, който беше оставил триона си да стърчи в дървото, което бе рязал, отново се залови за работа; жената, оставила на прага малко гърне с гореща пепел, в която се мъчеше да облекчи болката на премръзналите си пръсти на ръцете и краката или пръстчетата на детето си, се върна на мястото си; мъже със запретнати ръкави, сплъстени къдри и мъртвешки бледи лица, които бяха изпълзели сред зимния привечерен здрач от разни изби, се отдалечиха, за да се спуснат отново в тях; на сцената падна мрак, който изглеждаше там много по-естествен от слънчевата светлина.
Виното беше червено и обагри тясната уличка в парижкото предградие Сен Антоан, където го бяха разлели. То обагри също така много ръце и много лица, много боси нозе и много дървени обувки. Ръцете на човека, който режеше дърва с триона, оставиха червени следи по цепениците, а челото на жената, която кърмеше детето си, се оцвети от обагрения парцал, който тя отново уви около главата си. Ония, които се бяха полакомили да гризат дъските на бъчвата, бяха се изцапали около устата и имаха вид на тигри; един весел шегобиец, изцапан по същия начин и чиято глава бе по-скоро извън, отколкото вътре в една дълга, мръсна, торбеста нощна шапка, потопи пръст в гъстата винена утайка и издраска на една стена — КРЪВ.
Щеше да дойде време, когато и това вино щеше да се лее по уличната настилка и багрите му щяха да червенеят по камъните.
Мракът, който един мимолетен лъч бе прогонил от светото лице на сен Антоан, сега отново го обгърна и този път тъмата беше дълбока — студът, мръсотията, болестите, невежеството и недоимъкът бяха благородниците, които прислужваха на светеца — все велможи с голяма власт, особено последният от тях. Хора зъзнеха на всеки ъгъл, влизаха и излизаха от всеки вход, трепереха в останки от дрипи, развени от вятъра — това бяха представителите на един народ, подлаган на ужасно смилане и премилане, и то съвсем не в приказната мелница, от която старите излизали млади. Те бяха преминали през мелницата, която смила младите на старци; децата имаха старчески лица и сериозни гласове; върху тях, както и върху лицата на възрастните, във всяка бразда на възрастта кълнеше знакът ГЛАД. Той преобладаваше навсякъде. Глад беше провиснал от високите къщи в жалките дрехи, окачени на прътове и въжета; Глад беше вграден в тях със сламата, парцалите, дъските и хартията, с които кърпеха дупките по къщите, пак от Глад беше пропито всяко късче от нищожния запас дърва за огрев, които човекът режеше; Глад бе втренчил очи от бездимните комини и вонеше от мръсната улица, из чиито нечистотии нямаше нищо, което би могло да послужи за ядене. Глад бе изписан по рафтовете на хлебарницата върху всяко малко хлебче от оскъдната лошокачестве-ка стока, както и в колбасарницата — по всеки приготвен от месо на престарели кучета салам, който се предлагаше за продан. Глад тракаше със сухите си кости сред кестените, които се печаха във въртящия се цилиндър, Глад бе накъсан на микроскопични парченца във всяка паница каша от картофени обрезки, изпържени с няколко едва капнати капки олио, която се продаваше за половин грош.
Неговото обиталище му отговаряше във всяко отношение. Тясна, извита улица, пълна с низост и смрад, от която се разклоняваха други тесни, извити улички, всичките населени с дрипи и нощни шапчици, всичко, което погледът виждаше, носеше отпечатъка на една мрачност, вещаеща зло. Хората имаха изражение на преследвани зверове, но в тях все още се четеше дивата надежда да пропъдят преследвачите си. Макар подтиснати и угнетени, сред тях не липсваха нито огнени погледи, нито стиснати устни, побледнели от усилието да премълчават; нито пък чела с бръчки, сплетени като клупа на бесилката, който бяха готови да изтърпят на шиите си или сами да надянат на някого. Фирмените надписи (а те бяха почти така многобройни, както и дюкянчетата) до един представлязаха мрачни илюстрации на Нуждата. Месарят изобразяваше на фирмата си само най-мършави ребра, хлебарят—най-долнопробен постен хляб. Над кръчмите бяха грубо нарисувани пиещи хора, гракнали зловещо над чашите разредено вино и слаба бира, смръщени в застрашително единомислие. Нищо не се изобразяваше в цветущ вид освен сечивата и оръжията; но ножовете и секирите на ножаря бяха остри и лъщяха, чуковете на ковача бяха тежки и изделията на оръжейния майстор изглеждаха опасни. Осакатяващите камъни на настилката, с много локви, вода и кал помежду им, не образуваха прагове, а просто изчезваха пред къщните врати. В замяна на това помийният улей течеше посред улицата, стига изобщо да течеше, а това се случваше само след проливни дъждове, когато след много причудливи изблици се изливаше в къщите. Над улиците, на голямо разстояние, груби лампи бяха окачени на въжета и макари; нощно време, след като фенерджията ги смъкнеше, запалеше и вдигнеше, отново над главите на хората се разлюляваше една отвратителна рядка гора от мъждеещи фитили, които като че плуваха по море. И това наистина беше море, а буря, застрашаваше кораба и екипажа.