Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
Извади от шивашката си кутия ножици и преряза тъканта. Ножиците се изплъзнаха от внезапно изтръпналите й пръсти, когато втренчи поглед в бедрото му, в грозната рана на външния мускул. Беше ранен също и в крака. Тя прегледа крака му като лекар. Куршумът беше влязъл и излязъл от плътта. Е, поне не беше все още вътре. Ала нямаше този късмет с рамото си.
Никого не прострелваха два пъти случайно. Някой умишлено се беше опитал да го убие.
— Няма да позволя да се случи! — яростно каза Рейчъл и сама се сепна от гласа си. Не познаваше лежащия на пода мъж, който не мърдаше и не реагираше, но се надвеси над него като орлица, която закриля орлетата си. Докато не разбереше какво става, нямаше да позволи на никого да го нарани.
С нежни движения се зае да го мие, доколкото можеше. Голотата му не я смущаваше. При създалите се обстоятелства чувстваше, че би било глупаво да се стеснява от голото му тяло. Той беше ранен и безпомощен. Ако го беше срещнала на плажа да се препича гол, щеше да е съвсем различно, ала сега мъжът имаше нужда от нея и тя нямаше да допусне свенливостта да й попречи да му помогне.
Рейчъл дочу звука от приближаваща кола и бързо стана на крака. Това трябваше да е Хъни и въпреки че обичайно Джо не беше толкова враждебен към жените, както към мъжете, след необикновените събития тази нощ, възможно беше да е наострен и да си го изкара на ветеринарката. Рейчъл отключи входната врата, отвори я и излезе на верандата. Не виждаше Джо, но изпод олеандровия храст прозвуча нисък лай. Тя тихичко му заговори, когато колата на Хъни зави по автомобилната алея.
Хъни излезе и извади от задната седалка две пазарски чанти, които хвана през гърдите си и закрачи през двора.
— Благодаря, че ме изчака — ясно рече тя. — Леля Одри иска да погледнеш този десен за магазина си.
— Влизай — покани я Рейчъл и отвори мрежестата врата. Джо отново изръмжа, докато Хъни изкачваше стъпалата, ала остана под олеандъра.
Хъни остави двете пазарски чанти на пода и се загледа в Рейчъл, която заключи входната врата отново.
— Какво става? — попита тя и поглади с луничавите си ръце бедрата си. — Защо трябваше да маскирам чантата си като десени за юрган?
— Влизай — каза Рейчъл и я поведе към спалнята. Непознатият все още не мърдаше, с изключение на равномерното движение на гърдите му, докато дишаше. — Прострелян е — обясни тя и коленичи до него.
Кръвта се дръпна от лицето на Хъни и луничките й се откроиха по носа и бузите й.
— Господи, какво става тук? Кой е той? Обади ли се на шерифа? Кой го простреля?
— Не знам е отговорът ми на три от въпросите ти — напрегнато отвърна Рейчъл, без да поглежда Хъни. Тя бе вперила поглед в лицето на мъжа с надеждата той да отвори очи и да отговори на въпросите на Хъни. — И нямам намерение да се обаждам на шерифа.
— Какво искаш да кажеш с това „нямам намерение да се обаждам“? — Хъни едва ли не извика, внезапно изгубила обичайното си спокойствие поради гледката на гол мъж на пода в спалнята на Рейчъл. — Ти ли го простреля?
— Разбира се, че не съм аз. Водата го изхвърли на брега.
— Още една причина да се обадиш на шерифа.
— Не мога! — Рейчъл вдигна глава с яростен, но някак странно спокоен поглед. — Не мога да рискувам живота му по този начин.
— Да не си изгубила здравия си разум? Той има нужда от лекар, а шерифът трябва да разследва защо е бил прострелян. Може да е избягал престъпник или наркопласьор. Всичко може да е!
— Знам — Рейчъл си пое дълбоко въздух. — Ала в състоянието, в което се намира, едва ли поемам толкова голям риск. Мъжът е напълно безпомощен. И ако нещата са на живот и смърт… Той няма никакъв шанс в болницата, където могат да се доберат до него.
Хъни сложи ръка на главата й.
— Не разбирам за какво говориш — уморено рече тя. — Какво искаш да кажеш с това „на живот и смърт“? И защо мислиш, че някой ще се опита да се добере до него? За да довърши започнатото ли?
— Да.
— Тогава това е работа на шерифа.
— Чуй ме — каза настоятелно Рейчъл. — Когато бях репортер, видях някои… Някои странни неща. Една нощ присъствах, когато намериха някакво тяло. Мъжът беше прострелян в тила. Шерифът направи доклада си, отнесоха тялото за идентифициране, но когато докладът, състоящ се от един параграф, се появи във вестника два дни по-късно, в него пишеше, че човекът бил умрял от естествена смърт. В известен смисъл, предполагам, че е естествено да умреш от куршум в мозъка, ала това ме заинтригува и се поразрових малко повече и потърсих архива. Но той беше изчезнал. В следствената служба нямаше досие на прострелян в главата мъж. Най-после прозрях, че трябва да спра да ровя и че някои хора в правителството се бяха погрижили за случая и искаха да го заличат.