Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
Той лежеше точно както го беше оставила. Приливът се плискаше на сантиметри от нозете му. Задъхана, тя падна на колене върху пясъка и сложи ръка върху гърдите му. Потрепери облекчено, когато усети ритмични движения — знак, че все още беше жив. Джо стоеше до нея с приведена глава и присвити уши, а от гърлото му боботеше продължително ръмжене. Очите му следяха мъжа.
— Всичко е наред, Джо — рече Рейчъл и машинално потупа кучето. Този път то не се отдръпна от ласката й. Тя разстели юргана върху пясъка, клекна отново и обхвана с ръце омаломощеното тяло на мъжа. Претърколи го върху юргана. Този път той не издаде звук. Рейчъл беше доволна, че мъжът не усещаше болката, която му причиняваше.
За няколко минути го нагласи, после се наложи да си отдъхне. Неспокойно се взря в морето отново, но то беше неподвижно и празно. Там нямаше никой, въпреки че не беше необичайно да се видят светлините на минаващи лодки. Джо се допря до крака й, като не спираше да ръмжи глухо, и тя събра сили. Коленичи, стисна здраво двата края на юргана до главата на мъжа и заби пети в пясъка. Изстена от напрежение. С всичките си сили дръпна, ала успя да го премести само на няколко сантиметра. Господи, колко беше тежък!
Може би като го извлечеше от пясъка, щеше да е по-лесно по боровите иглички. Ако станеше по-трудно, изобщо нямаше да успее да го мръдне. Знаеше, че ще е трудно, но не допускаше, че може да е едва ли не пряко физическите й възможности. Беше силна и здрава и животът му зависеше от нея. Разбира се, че щеше да го довлече до къщата си, дори ако се налагаше да напредва сантиметър по сантиметър!
Рейчъл беше на ръба на силите си. Успя да го измъкне от плажа и въпреки че боровите иглички бяха хлъзгави и юрганът се плъзгаше по-лесно по тях, пътеката вървеше нагоре по склона. Наклонът й не беше стръмен и тя обикновено я преодоляваше лесно, ала сега й се струваше, че е вертикална заради усилието, което полагаше, за да тегли този стокилограмов мъж. Струваше й се, че никога няма да успее да го домъкне. Напрягаше се до краен предел напред, залиташе, падна на колене няколко пъти. Дробовете й свистяха и цялото й тяло я болеше неистово, когато успя да го завлече до половината на склона. Спря за миг да се облегне на един бор и се опита да овладее гаденето от пресилването. Ако не беше се облегнала на дървото, нямаше да може да стои изправена, тъй като ръцете и нозете й се тресяха неудържимо.
Наблизо се обади бухал, а едно щурче безгрижно си свирукаше. Това, което се случваше в нощта, не означаваше нищо за тях. Джо беше до нея и всеки път, когато Рейчъл спираше да почине, той се сгушваше до краката й, което за него беше съвсем несвойствено. Но Джо не търсеше от нея покровителство, по-скоро се опитваше да я защити, като заставаше между нея и мъжа. Тя си пое дълбоко въздух и се стегна за следващото усилие. Потупа кучето и рече:
— Доброто ми момче, добро момче.
Наведе се да хване юргана и тогава Джо направи нещо необичайно. Захапа със зъби края на юргана и изръмжа. Рейчъл го погледна с широко отворени очи, недоумявайки дали не го направи, за да й попречи да го влачи нагоре. Тя предпазливо се изправи на треперещите си нозе, дръпна се назад и опъна с всички сили. Без да спира да ръмжи, Джо също дръпна юргана и с общи усилия го преместиха на няколко сантиметра.
Рейчъл спря учудена, вперила поглед в кучето.
— Добро момче — отново го похвали тя. — Добро момче!
Случайност ли беше, или Джо щеше да го направи отново? Той беше голямо и силно куче. Според Хъни Мейфийлд тежеше почти четиридесет килограма. Ако можеше да го накара да дърпа с нея, щяха да пренесат мъжа по склона за нула време.
— Добре — прошепна тя и хвана по-здраво юргана. — Да видим дали отново ще го направиш. — Рейчъл дръпна и Джо дръпна, а от гърлото му се изтръгна глухо ръмжене, сякаш не одобряваше постъпката й, ала щеше да й помогне, щом тя си го беше наумила.