Диамантеният залив
- Автор: Хауърд Линда
- Серия: Kell Sabin #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Радостина Михалева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантеният залив». Краткое содержание книги:
Изглеждаше разумно да продължат така да го движат. Рейчъл го насочи към спалнята и след секунда той лежеше на пода до леглото й. Джо пусна юргана, след като тя го направи, и се отдръпна от нея. Козината му настръхна като ответна реакция срещу непознатия домашен интериор.
Рейчъл не се опита да го приласкае. Тя вече беше поискала достатъчно от него, беше прекрачила определени граници и всяка друга прекалена претенция би била в повече.
— Оттук — посочи Рейчъл, като се опита да стане на крака и да го изведе до входната врата. Той се стрелна покрай нея, устремен към свободата си отново, и изчезна в тъмнината отвъд верандата. Тя бавно затвори мрежестата врата и замахна към някакво комарче, което беше влязло в къщата.
Бавно заключи входната и задната врата и дръпна завесите на прозорците. В спалнята й имаше старомодни щори, които също спусна. След като обезопаси къщата си, доколкото можеше, Рейчъл се взря в голия мъж, прострян на пода. Той имаше нужда от специализирана медицинска помощ, ала тя не смееше да повика лекар. Те бяха длъжни да докладват на полицията за всички пострадали от огнестрелни рани.
Имаше само един човек, който можеше да й помогне и на когото разчиташе, че може да пази тайна. Отиде в кухнята и се обади на Хъни Мейфийлд, като стискаше палци Хъни да си е у дома. На третото позвъняване телефонната слушалка отсреща бе вдигната и един определено сънлив глас измърмори:
— Мейфийлд.
— Хъни, Рейчъл съм. Можеш ли да дойдеш?
— Сега ли? — прозя се Хъни. — Да не се е случило нещо с кучето?
— Не, животното си е добре. Но… Ще донесеш ли чантата си? И да я сложиш в пазарска чанта или нещо друго, за да не я види никой.
Всякаква сънливост изчезна от гласа на Хъни.
— Шегуваш ли се?
— Не. Побързай.
— Идвам възможно най-бързо.
И двата телефона затвориха едновременно. Рейчъл се върна в спалнята и клекна до мъжа, който беше все още в безсъзнание. Влаченето по пътеката можеше да събуди и мъртвите, освен ако той не беше изгубил толкова много кръв, че се намираше в силен шок и беше на ръба между живота и смъртта. Внезапно я обзе силно безпокойство. Тя докосна с треперещи ръце лицето му, сякаш така щеше да му вдъхне живот. Сега мъжът беше по-топъл, отколкото преди, и гърдите му се надигаха бавно и тежко. От раната на рамото му се стичаше кръв, имаше и пясък дори и по косата му, от която капеше солена вода. Рейчъл се опита да избърше пясъка от косата му и усети нещо лепкаво по пръстите си. Намръщи се и погледна към воднистото червено петно на ръката си. Тогава разбра. Той имаше рана и на главата. А тя го беше влачила по склона и после го дърпа по стъпалата към верандата. Чудно как не го беше убила.
Сърцето й лудо биеше. Рейчъл изтича до кухнята и напълни най-голямата пластмасова купа с топла вода, после се върна в спалнята и седна на пода до него. Внимателно отми кръвта, доколкото можеше. Отдясно на главата му напипа цицина, точно до слепоочието. Отметна косата и откри разкъсване по кожата. Не беше огнестрелна рана. Навярно беше ударил главата си или беше ударен с нещо. Но защо беше в безсъзнание сега? Когато го видя за пръв път, мъжът плуваше, като ту се показваше на повърхността, ту изчезваше. Не беше изгубил съзнание до момента, когато попадна в пастта на Диамантения залив.
Тя допря кърпата до раната и се опита да изчисти пясъка. Дали не беше ударил главата си в някоя от огромните скали в залива? При отлив те бяха току под повърхността на водата и човек трудно можеше да ги избегне, освен ако не знаеше точното им местоположение. Рейчъл реши, че точно това се беше случило и прехапа устни, като се сети как го беше влачила по целия път, докато той е имал сътресение на мозъка. Ами ако си въобразяваше прекалено много и от страх и колебание бе причинила смъртта на този мъж? Сътресението на мозъка бе сериозно нещо, както и огнестрелната рана. О, Боже, дали постъпваше правилно? Случайно ли беше прострелян и случайно ли беше паднал зад борда през нощта, а после загубил съзнание от болка и объркване? Дали някой не беше по петите му сега?
Тя го гледаше невиждащо, а ръката й докосваше рамото му сякаш в знак на извинение. Леко прокара пръсти по топлата потъмняла от слънцето кожа. Каква глупачка беше! Трябваше да извика спасителния отряд веднага и се надяваше, че не му бе причинила допълнителни рани. Понечи да се изправи на крака, да овладее развинтеното си въображение и да постъпи разумно, когато осъзна, че се бе вторачила в нозете му и че левият му крак беше увит в парцал от джинсов плат. Джинсов плат. Около рамото му също имаше джинсов плат. Снагата й потрепери и Рейчъл допълзя до крака му, обзета от страх от това, което щеше да открие. Не можеше да развърже превръзката, беше много стегната, а водата беше спомогнала за това.