Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
Пикапът даде на заден, обърна и спря напряко на пе-съчливата пътека, с предницата на юг. Габаритите угаснаха, двигателят заглъхна.
Започваше чакането.
Ричър продължаваше да седи във фотьойла. Изтекоха четирийсет минути, после час. През цялото това време той прехвърляше в съзнанието си маршрута, по който щеше да поеме на следващата сутрин. На юг до междущатската магистрала, а после на изток. Междущатската беше лесна — никога не беше имал проблеми да се придвижи на стоп. Тя беше осеяна с паркинги и места за почивка, движението беше оживено. По нея пътуваха както големи камиони, така и частни коли. Голяма част от водачите им се чувстваха самотни и с готовност приемаха компанията на стопаджии като него. Проблем беше отсечката преди нея — един пуст път посред пустошта. Откакто последният шофьор го бе свалил на някакво кръстовище, наоколо цареше пълна тишина. Никакъв шум от трафик. През нощта винаги беше по-зле, отколкото през деня, но въпреки това беше странно, че няма никакво движение. В Америка това се случваше много рядко. На практика не чуваше абсолютно нищо. Нямаше вятър, обичайните нощни звуци също липсваха. Напрягаше слух да чуе пропукването на чакъла под автомобилни гуми. Но не чуваше нищо, сякаш беше оглушал. Вдигна ръка и щракна с пръсти пред ухото си, просто за всеки случай. Не беше оглушал. Стана, отиде до тоалетната и се върна на мястото си.
После долови нещо.
Не беше шум от преминаващ автомобил, не беше вятър, не беше нощен звук.
Не бяха гуми по чакъла.
Бяха стъпки.
8
Стъпки по чакъла. Чифт. Леки и несигурни, приближаващи се. В рамката на прозореца се появи сянка. Крехка и дребничка, сгушена в палтото си.
Жена.
Тихо и колебливо почукване на вратата. От малка и нервна ръка, облечена в ръкавица. Може би бе някакъв номер. Измислен от неособено умен мъж, решил да изпробва за примамка слаба и безобидна жена, която да му вдъхне чувство за измамна сигурност и да го измъкне навън. Съвсем нормално беше жената да се чувства нервна и несигурна в тази роля.
Ричър безшумно прекоси стаята и влезе в банята. Отвори прозореца, откачи комарника и го сложи на дъното на ваната. После надникна навън, прекрачи перваза и стъпи на чакъла. Пое по една от боядисаните в сребристо греди, които рамкираха пътеката. Безшумно и внимателно, като въжеиграч. Движеше се обратно на часовниковата стрелка, обиколи кръглото бунгало и излезе в гръб на жената.
Беше сама.
На алеята нямаше коли, паркингът беше пуст. Никой не се притискаше отстрани на вратата, никой не клечеше под прозореца. Само жената, която видимо трепереше от студ. Беше облечена с вълнено палто, носеше шал. Без шапка. Може би бе четирийсетгодишна, дребна и разтревожена. Вдигна ръка да почука отново.
— Тук съм — обади се Ричър.
Тя ахна и се обърна с ръка на гърдите.
— Простете, че ви изплаших, но не очаквах гости — добави той.
— Би трябвало да очаквате — съвзе се тя.
— Всъщност сте права — кимна той. — Но не очаквах вас.
— Може ли да влезем вътре?
— Коя сте вие?
— Извинете — промърмори тя. — Аз съм съпругата на доктора.
— Приятно ми е — кимна Ричър.
— Може ли да влезем?
Ричър извади ключа от джоба си и отвори вратата. Пропусна жената и заключи отвътре. После прекоси стаята и затвори вратата на банята, през която нахлуваше студен въздух. Жената стоеше в средата на мокета.
— Моля, седнете — махна към фотьойла той.
Тя се подчини, без да разкопчава палтото си. Все още беше нервна. Ако носеше чантичка, вероятно щеше да я притиска към коленете си. Като един вид защита.
— Изминах пеша цялото разстояние до тук — каза тя.
— За да си приберете колата? Трябваше да оставите това на съпруга си. Разбрахме се да я вземе сутринта.
— Той е твърде пиян, за да шофира.
— Но утре със сигурност ще бъде окей.
— Утре ще бъде късно. Вие трябва да изчезнете от тук. Още сега. Намирате се в опасност.
— Мислите ли?
— Мъжът ми каза, че пътувате на юг, към междущатската. Ще ви закарам до там.
— По това време? — вдигна вежди Ричър. — Това са поне сто и шейсет километра.
— Двеста — поправи го тя.
— Посред нощ е — поклати глава той.
— Тук не сте в безопасност — настоя жената. — Съпругът ми ми разказа какво е станало. Забъркали сте се с онези Дънкан. Видели сте. Те със сигурност ще го накажат, но ще дойдат и за вас.