Време за умиране

Ричър влезе в салона. Мъжът на масичката за двама се изправи и му препречи пътя. Вдигна ръка като пътен полицай и я опря в гърдите му. Беше едър тип. Висок почти колкото Ричър, доста по-млад и малко по-тежък, в добро физическо състояние. Очите му гледаха доста умно. Сила и интелигентност. Опасен микс. Ричър предпочиташе онези от едно време, които бяха само мускули, без мозък. Виновно беше образованието. Трябваше да се плати генетична цена за това, че караха спортистите да ходят на училище.

От голямата маса не му обърнаха внимание.

— Как ти е името, дебелак? — попита Ричър.

— Името ми ли? — зачуди се местната горила.

— Въпросът не беше труден.

— Брет.

— Чуй какво ще ти кажа, Брет — изсъска Ричър. — Или ще свалиш ръката си от гърдите ми, или ще ти откъсна китката!

Мъжът свали ръката си, но остана на пътя му.

— Какво? — навъсено го изгледа Ричър.

— Мистър Дънкан ли търсите? — попита Брет.

— Какво ти пука?

— Аз работя за мистър Дънкан.

— Така ли? И какво работиш за него?

— Уреждам му срещите.

— Е, и?

— Вие нямате среща с него.

— А кога мога да си уредя такава?

— Никога. Какво ще кажете?

— Ще кажа, че това не ме устройва, Брет.

— Съжалявам, сър. Трябва да си вървите.

— Ти какъв играеш? Охрана, бодигард? Що за птица е той, по дяволите?

— Той е обикновен гражданин, а аз съм негов сътрудник. Позволете да ви изпратя до колата.

— Искаш да ме изведеш на паркинга?

— Върша си работата, сър.

Седмината бяха опрели лакти на масата и водеха задушевен разговор. Шестима от тях слушаха историята, която им разправяше Дънкан, и очевидно се забавляваха. Някъде отстрани долитаха обичайните кухненски шумове. Сребърни прибори потракваха по порцеланови чинии, чаши се връщаха с глухо почукване на покривките.

— Сигурен ли си в това? — попита Ричър.

— Бих бил доволен да се подчините — отвърна младежът.

Ричър сви рамене.

— Добре, да вървим.

Обърна се, мина покрай рецепцията и отвори вътрешната врата. После направи същото с външната и излезе в студената нощ. Едрият тип вървеше по петите му. Ричър се мушна между два пикапа и тръгна към субаруто. Онзи го последва. Ричър спря на три метра от колата и се обърна. Едрият също спря и зачака. Беше спокоен, търпелив и компетентен.

— Мога ли да ти дам един съвет?

— Какъв съвет?

— Ти си умен, но съвсем не си гений. Току-що размени една добра тактическа ситуация за нещо много по-лошо. Вътре имаше куп свидетели, които можеха да се намесят, имаше и телефони. Но тук няма нищо подобно. Току-що ти обърна гръб на едно огромно предимство. Аз мога да отделя достатъчно време, за да те наритам, и никой няма да ти помогне.

— Тази вечер никой няма да бъде наритан.