Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
Джаспър настани племенника си на един кухненски стол и се зае да разглежда раната. След известно време излезе и се върна със спринцовка с местна упойка. По принцип тя беше предназначена за прасета, но млекопитаещите са си млекопитаещи и упойката свърши работа. Когато мястото изтръпна до нужната степен, Джаспър намести костта със силните си пръсти, след което отново изчезна във вътрешността на къщата. Няколко минути по-късно се върна със стара алуминиева шина за лице — едно от нещата, които със сигурност можеха да се открият сред вещите му. Пръстите му сръчно започнаха да огъват шината, за да прилепне към лицевите кости на племенника. После запуши ноздрите с дебели тампони марля и почисти кръвта с гъба, напоена с топла вода.
Дойде време да позвъни на съседите си.
До него живееше брат му Джонас Дънкан. Третата къща беше собственост на другия им брат, Джейкъб Дънкан — бащата на Сет. Пет минути по-късно четиримата седяха около кухненската маса на Джаспър. Военният съвет беше открит.
— Нека караме поред, синко — започна Джейкъб Дънкан. — Кой беше онзи тип?
— Никога не съм го виждал — отвърна Сет Дънкан.
— Тук е мястото да попитам къде, по дяволите, беше твоето момче Брет? — попита Джонас.
— Излезе да го изпрати на паркинга и там онзи го пребил. Шут в топките, последван от шут в главата. След което го зарязал там.
— Брет добре ли е?
— Има мозъчно сътресение. Не знае кой ден сме днес. Безполезен е. Искам да го сменя с някой друг.
— Там, откъдето идва, гъмжи от такива като него — каза Джонас.
— И така, кой е този тип? — попита Джаспър.
— Едър мъж с кафява шуба и вълнена шапка. Това е всичко, което видях и което помня. Просто влезе в салона и ме удари.
— Защо?
— Не знам.
— Нищо ли не каза?
— Някакви глупости. Брет каза, че е дошъл с колата на доктора.
— Не знае коя дата сме днес, но помни колата на непознатия?
— Предполагам, че последиците от мозъчните сътресения са непредвидими.
— Но ти си сигурен, че не те е ударил докторът, така ли?
— Казах ти, че никога не съм виждал този тип. А доктора го познавам. Не би посмял да ме удари.
— Какво не ни казваш, синко? — попита Джейкъб Дънкан.
— Боли ме главата.
— Сигурен съм, че те боли. Но аз те попитах нещо друго.
— Не искам да говоря.
— Но знаеш, че трябва. Не можем да оставим подобно нещо без последици.
Сет Дънкан погледна вляво от себе си, после вдясно.
— Добре де, тази вечер с Елинор се скарахме — промърмори той. — Преди да изляза. Нищо особено, но се наложи да я плесна.
— Колко силно?
— Май ѝ разкървавих носа.
— Лошо?
— Знаеш, че е доста крехка.
За миг в кухнята се възцари тишина.
— Нека се опитаме да свържем нещата — обади се Джонас Дънкан. — Жена ти е повикала доктора.
— Бях я предупредил да не го прави.
— Ама тя го е направила. Защото е крехка. Но докторът не си е бил у дома, а в бара на мотела, където е постоянен клиент. На половин бутилка „Джим Бийм“, както обикновено. Елинор вероятно го е намерила там.
— Наредено му е да се държи далеч от нея.
— Но той не се е подчинил. Докторите понякога проявяват странности. Сигурно е бил твърде пиян, за да шофира. Както обикновено. Заради бърбъна. Може би е помолил някой да кара вместо него. Заради чувството на загриженост, което го е обзело.
— Кого би помолил?
— Някой друг клиент на бара.
— Никой не би посмял да направи подобно нещо.
— Прав си, но това се отнася само за местните. Външен човек спокойно би се съгласил. А това там все пак е мотел, в който отсядат всякакви хора.
— Добре, а после?
— Непознатият може би не е харесал онова, което е заварил в дома ти, и е тръгнал да те търси.
— Може би Елинор ме е издала?
— Сигурно. Иначе онзи не би знаел накъде да тръгне. Едва ли познава околността.
— Какво точно ти каза? — попита Джейкъб Дънкан.
— Някакви глупости за брачни консултанти.
— Значи такава била работата — кимна Джонас Дънкан. — Попаднали сме на случаен минувач с морални скрупули. Гост на мотела.