Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
Мъжът с френския ключ се търкаляше на земята. Зашеметен не толкова от болката, която тепърва щеше да се появи, колкото от ужасното прозрение за край на живота, който познаваше. Сбъднал се беше дълбоко вкорененият страх на спортиста от тежка контузия по време на мач. И мрачно бъдеще с патерици и бастуни, болезнено куцукане и никакви перспективи за работа. Другият нападател все още беше на крака, примигваше и се олюляваше, от носа му шуртеше кръв. С обездвижена ръка, с нефокусиран поглед и изпразнена от съдържание глава.
Цивилизованият човек, който живее в света на киното и телевизията и умее да се държи според правилата на феърплея, несъмнено би казал „стига“. Но Ричър не живееше там. В неговия свят невинаги започваш боя, но задължително го завършваш. Без да го загубиш, разбира се. Той беше наследил трудно събираната мъдрост на няколко поколения, според която най-лесният начин да загубиш една битка е да приемеш, че противникът е капитулирал, преди това да е станало факт. Затова той се обърна и пристъпи към онзи, който доскоро държеше чука, а после рискува да влоши състоянието на ръцете и юмруците си, нанасяйки му светкавичен ъперкът в триъгълника над мускулестия корем. Жесток и безпощаден удар в слънчевия сплит, нанесен бързо и със страшна сила. Противникът му се сгъна на две и политна напред. Ричър изчака главата му да стигне удобното разстояние до земята, след което му нанесе отмерен ритник в лицето. Обзет от известна доза милосърдие, той прецени, че е по-добре да му избие няколко зъба, вместо да му причини необратими мозъчни травми.
После отново насочи вниманието си към онзи, който доскоро размахваше френския ключ. Изчака го да се претърколи в удобна позиция и му нанесе съкрушителен ритник в челото. Наведе се за ключа и с две точни движения строши китките му — раз, два. После направи същото и с мъжа, който държеше чука — три, четири. Тези двамата бяха нечие оръжие. Никой войник не си позволява да зареже изоставените муниции на врага, без да ги обезвреди.
Съпругата на доктора наблюдаваше развоя на събитията от вратата на бунгалото. На лицето ѝ беше изписан ужас.
— Какво? — неприязнено я изгледа Ричър.
10
Пикапът продължаваше да мърка с работещ двигател и запалени фарове. Двете горили представляваха тъмни купчини отвъд обсега на светлината. Четири кубически метра кости и мускули, близо триста килограма плът, вече в хоризонтално положение. Много трудно щяха да ги преместят.
— Какво ще правим сега? — нервно попита съпругата на доктора.
— Моля? — вдигна глава Ричър.
— Бих желала да не правите това.
— Защо?
— Защото нищо добро не ни чака.
— Защо? Какво става тук, по дяволите? Кои са тези хора?
— Нали ви казах — футболисти.
— Не тези, а Дънкан — поклати глава Ричър. — Хората, които са ги изпратили.
— Видяха ли ме?
— Тези двамата? Съмнявам се.
— Дано. Не искам да се забърквам.
— Защо? Какво става тук?
— Това не е ваша работа.
— Кажете го на тях — промърмори Ричър.
— Изглеждахте бесен — отбеляза тя.
— Аз ли? Нищо подобно. Бях само леко заинтригуван. Ако бях бесен, сега щяхме да почистваме тук с пожарникарски маркуч. Но при създалата се ситуация един повдигач ще ни свърши по-добра работа.
— Какво ще правите с тях?
— По-добре ми разкажете за тези Дънкан.
— Семейство са и това е всичко. Сет, баща му и двамата му чичовци. Едно време се занимаваха със земеделие, а сега имат транспортна фирма.
— Кой от тях наема футболистите?
— Не знам кой взема решенията. Може би ги вземат с мнозинство, а може би всички трябва да са съгласни.
— Къде живеят?
— Къщата на Сет вече я знаете.
— Имам предвид другите трима, по-старите.
— Южно от тук, съвсем наблизо. В три усамотени къщи.
— Видях ги — кимна Ричър. — Съпругът ви ги оглеждаше.
— Погледнахте ли ръцете му?
— Защо?
— Вероятно е кръстосал пръсти за късмет. Нали знаете — подсвиркваш си, докато минаваш покрай гробищата.
— Но защо? Какви са тези типове, по дяволите?
— Гнездо на стършели. Вие го разровихте с пръчка и сега трябва да изчезнете.
— А как трябваше да постъпя? Да ги оставя да ме пребият с онези инструменти?
— Ние правим именно това. Приемаме си наказанието с усмивка и покорно наведена глава.
— Какви ги дрънкате, за бога?
Тя замълча и поклати глава. След кратка пауза добави:
— Нищо особено, казваме си. Когато хвърлиш жабата в гореща вода, тя веднага изскача обратно. Но когато я пуснеш в студена вода и я нагрееш постепенно, тя си стои кротко, докато се свари.
— Това сте вие, така ли?
— Да, това сме ние.