Време за умиране
- Автор: Чайлд Ли
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Крутые детективы
Электронная книга - «Време за умиране». Краткое содержание книги:
Мъжeтe oт клана Дънкан искат Ричъp да си oтидe – или да изчeзнe – защoтo сe тpeвoжат нe самo за миналoтo, нo и за цeнния тoваp, кoйтo oчакват. Дoставката закъснява, а клиeнтът им oбича тoчнoстта. Тoй e чoвeк, кoйтo нe бива да бъдe ядoсван. A кланът Дънкан e самo бpънка в началoтo на пpeстъпна вepига, oпасваща пoлoвината свят.
За Джак Ричъp би билo мнoгo пo-дoбpe да си тpъгнe вeднага. Hищo oт ставащoтo нe гo засяга личнo.
За Джак Ричъp тoва e напълнo нeвъзмoжнo. Защoтo има нeща, за кoитo си стpува да умpeш. Защoтo идва вpeмe, в кoeтo лoшитe наистина тpябва да бъдат наказани.
— Искам много да го боли — процеди Сет Дънкан.
— Ще го боли, сине — успокои го баща му. — Ще го смачкаме от бой и ще го пратим да си върви по пътя. С кого разполагаме?
— Надявам се да не е Брет — обади се Джаспър.
— Там, откъдето идва, гъмжи от такива като него — повтори Джонас.
— Изпратете двама — разпореди се Джейкъб Дънкан. — Преди да тръгнат, нека се отбият при мен за инструкции.
7
След душа Ричър се облече отново. Включително шубата, защото в стаята беше студено. Изключи осветлението и седна в заобления фотьойл. Сет Дънкан едва ли щеше да се обърне към ченгетата. А и тяхното управление вероятно се намираше на сто километра от тук. Никакви местни връзки или приятелства. Освен това контактът с полицията означаваше някакви обяснения. Които със сигурност щяха да доведат до признанието, че бие жена си. Самонадеян тип като него не би избрал този път.
Но ако наистина бе самонадеян, той положително имаше достъп до хора, които да заменят бодигарда му. Поне двама, а може би и трима. Живата охрана е по принцип реактивна професия, но въпросните двама или трима заместници можеха да бъдат убедени да действат проактивно поне една нощ, особено ако бяха приятели на Брет. Ричър знаеше, че няма да им бъде трудно да го открият. Може би „Аполо Ин“ беше единственото място за подслон срещу заплащане в район от около петстотин квадратни километра. А ако местните познаваха пиянските навици на доктора, никак нямаше да им е трудно да сглобят пъзела — телефонното обаждане, лечението и последвалата интервенция.
Затова той се облече, завърза връзките на обувките си и зачака, наострил уши за пропукване на автомобилни гуми по чакъла.
Границата между Съединените щати и Канада се намираше на повече от седемстотин и двайсет километра северно от мястото, където беше отседнал Ричър. Най-дългата сухопътна граница в света следваше 49-ия паралел, пресичаше планини, пътища, реки и потоци, минаваше през градове, ниви и гори. В западната си част тя представляваше съвършено права линия с дължина около три хиляди километра, започваща от щата Вашингтон и стигаща до Минесота, абсолютно неохраняема от военна гледна точка, на пръв поглед безлюдна и нерегулирана, но едновременно с това наблюдавана далеч по-стриктно, отколкото допускаха обикновените хора. Между щатите Вашингтон и Минесота имаше петдесет и четири официални гранични пункта, седемнайсет от които работеха денонощно, трийсет и шест бяха отворени само през деня, а в един нямаше никакъв персонал. В замяна на това пък имаше телефони за постоянна връзка с отдалечените митнически служби. Останалата част от правата като конец линия се патрулираше от засекретен брой агенти, по нея имаше неуточнено количество видеокамери, а в земята бяха закопани многобройни сензори за движение. Правителствата от двете страни на границата имаха много добра информация за всичко, което се случваше там.
Но това беше само информация, а не доказани факти. Земята в щата Монтана източно от Скалистите планини беше предимно камениста, спускаща се плавно към равнини, залесени с иглолистни гори, сред които бълбукаха кристално чисти поточета и проблясваха девствени езера. Тук-там между дърветата се мяркаха песъчливи, покрити с борови иглички пътеки. Една от тях се виеше в продължение на километри, преди да се влее в черен път. След още много километри на юг въпросната просека опираше в тесен, покрит с чакъл път, който от своя страна свършваше до трудно забележимо сред дърветата шосе, водещо към малкото и забравено от бога градче Хог Париш.
Пикап с боядисана в сиво каросерия направи ляв завой и пое по разбитото, изпълнено с дупки шосе. Амортисьорите му жаловито скърцаха от неравностите. Движеше се на габарити, с изключени фарове. Напредваше бавно, но неотклонно в дълбокия мрак и хапещия студ. В един момент стигна до черния път и пое по меката пръст. Отляво и отдясно се виждаха дълги редици замръзнали стволове. Отгоре се открояваше къс от безлунното нощно небе, обсипано с едри звезди, а джипиес сателитите осигуряваха отлично наблюдение върху площ от хиляди километри, насочваха пикапа и маркираха границите на неговата сигурност.
След още много километри черният път най-сетне свърши, опирайки в песъчливата пътека. Пикапът забави ход, потъвайки в дълбоките коловози, който беше оставил при предишните си пътувания. Водачът предпочиташе да ги следва независимо от острите завои, защото те маркираха най-безопасното преодоляване на камъни и други скрити препятствия. Храсти и клони драскаха по каросерията. След около час машината спря на предварително избраното място, което се намираше на три километра южно от границата. Никой не знаеше къде точно са закопани сензорите за движение, но по единодушно мнение те бяха в рамките на зона от километър и половина, простираща се от двете страни на границата. Нещо като минно поле. За сигурност бяха прибавили още километър и половина. Околните храсти бяха изсечени, за да се осигури пространство за обръщане.