Град на изгубени души

сега ела с мен и вземи спътниците си със себе си.

Клеъри се обърна, за да даде знак на останалите, а след това последва елфа през завесата от

изтезавани пеперуди, свивайки рамене с надеждата, че никоя част от крилцата им няма да я

докосне.

Един по един четиримата пристъпиха в покоите на кралицата. Клеъри примигна

изненадано. Мястото бе съвършено различно от предишния път, когато бе дошла тук.

Кралицата се бе излегнала върху златисто— бял диван, а около нея, като гигантска шахматна

дъска, се разстилаше под на бели и черни квадрати. От тавана се спускаха опасни на вид

шипове, всеки един от тях — пронизал малки тресавищни духчета, чиято обикновено

ослепителна светлина потрепваше, докато те умираха. Цялата стая блещукаше от тяхното

сияние.

Ако не се броеше Мелиорн, който отиде да застане до кралицата, в стаята нямаше други

придворни. Кралицата бавно се надигна. Беше все така красива в прозирната си златисто—

сребърна рокля и косата с цвят на розова мед, чиито кичури тя внимателно подреди над

бялото си рамо. Клеъри се зачуди защо изобщо си прави труда. От всички в стаята

единственият, на когото красотата й можеше да въздейства, бе Саймън, а той я

ненавиждаше.

— Добра среща, нефилими, дневни вампире — поздрави тя и им кимна. — Дъще на

Валънтайн, какво те води при мен?

Клеъри разтвори ръка. Звънчето проблесна върху дланта й като безмълвно обвинение.

— Изпратихте своята прислужница при мен, за да ми каже да позвъня, ако някога се нуждая

от помощта ви.

— А ти отвърна, че не искаш нищо от мен — каза кралицата. — Че имаш всичко, което

желаеш.

Клеъри отчаяно се замисли за онова, което Джейс бе казал по време на предишната им

аудиенция при кралицата, как я бе ласкал и очаровал. Сякаш изведнъж се бе сдобил със

съвсем нов речник. Хвърли поглед през рамо към Изабел и Алек, ала Изабел само направи

подразнен жест, за да й покаже да продължи.

— Нещата се променят — заяви Клеъри.

Кралицата протегна крака с видимо блаженство.

— Много добре. И какво искаш от мен?

— Искам да откриете Джейс Лайтууд.

Възцари се тишина, нарушавана единствено от едва доловимите предсмъртни стонове на

духчетата. Най-сетне кралицата проговори:

— Явно ни смяташ за наистина могъщи, ако мислиш, че феите могат да успеят там, където

Клейвът се провали.

— Клейвът иска да намери Себастиан. А мен не ме е грижа за него. Искам единствено

Джейс — заяви Клеъри. — Освен това ми е ясно, че знаете повече, отколкото показвате.

Предсказахте, че това ще се случи. Никой друг не подозираше, ала не вярвам, че ми

изпратихте това звънче в същата нощ, когато Джейс изчезна, без да сте знаели, че се крои

нещо.

— Може и да е така — отвърна кралицата, наслаждавайки се на проблясващите нокти на

краката си.

— Забелязала съм, че феите често пъти казват „може би”, когато има истина, която искат да