Град на изгубени души

тревожи, че Камила е някъде там? Че успя да се измъкне?

“И че вината беше моя?” обави наум, но не го изрече на глас — не беше нужно Магнус да го

знае.

— Тя винаги е била някъде там — каза Магнус. — Знам, че Клейвът не прелива от щастие,

но аз съм свикнал да си я представям как живее своя живот, без да ме търси. Ако ме е

тревожело, то е било много отдавна.

— Но някога си я обичал.

Магнус прокара пръсти по диамантите върху капака на кутията.

— Мислех, че я обичам.

— А тя още ли те обича?

— Не вярвам — сухо отвърна Магнус. — Последният път, когато я видях, не се държа

особено приятно. Разбира се, може и да беше, защото аз имам осемнайсетгодишно гадже с

руна за издръжливост, а тя си няма.

Алек едва не се задави.

— Тъй като аз съм онзи, който току— що бе третиран като сексуален обект, държа да

отбележа, че възразявам срещу това описание.

— Тя открай време си е ревнива — ухили се Магнус и Алек си каза, че наистина страшно го

бива да сменя темата. Магнус бе дал да се разбере, че не обича да говори за отминалите си

любовни връзки, но незнайно как по време на разговора им спокойното, уютно усещане, че

си е у дома, се бе изпарило. Колкото и млад да изглеждаше Магнус (а точно сега, босоног, с

щръкнала във всички посока коса, той сякаш бе на осемнайсет), двамата бяха разделени от

истински океан от време.

Магнус отвори кутията, извади няколко кабърчета и забоде листа, който разглеждаше, за

масата. Когато вдигна глава и видя изражението на Алек, се сепна.

— Добре ли си?

Вместо отговор, Алек се пресегна и взе ръцете му в своите. Магнус се остави Алек да го

издърпа на крака и го погледна изпитателно, но преди да успее да каже каквото и да било,

Алек го притегли към себе си и го целуна. Магнус издаде тих звук на задоволство и сграбчи

ризата му, повдигайки я лекичко, така че хладните му пръсти сега почиваха върху гръбнака

на Алек, който се долепи още по-плътно до него, притискайки го между масата и тялото си.

Не че Магнус имаше нещо против.

— Хайде — прошепна Алек в ухото му. — Късно е. Да си лягаме.

Магнус прехапа долната си устна и погледна през рамо към листовете върху масата и

древните букви на непознатия език.

— Ти върви. Аз идвам след малко… пет минути.

— Добре. — Алек се изправи. Прекрасно знаеше, че когато Магнус потъне в проучванията

си, петте минути много лесно се превръщат в пет часа. — Ще се видим там.