Четвъртият гроб под краката ми [bg]

Истината ли казваше? Рейес специално за мен ли бе пратен? Трябва да бе усетил съмнението ми. Обърна се леко, гледайки ме с периферното си зрение.

— Спомни си какви са, Дъч. Какво правят.

— Помня — казах, опитвайки се да се измъкна изпод Артемида, но тя тръсна огромна лапа на гърдите ми, приковавайки ме към земята. — Сериозно? — попитах я, а тя се приведе със скимтене, за да оближе лицето ми. Придърпах главата й надолу за прегръдка, отчасти за да й покажа, че не й се сърдя, и отчасти за да имам по-добра видимост към двамата мъже пред мен. Тогава видях къде бе паднал ножът. Не на земята, както предполагаше Хедеши, а в ръката на Рейес.

Той задържа главата на мъжа, сякаш го прегръщаше в отговор, и заби ножа в корема му с един удар със скоростта на светлината. Хедеши го зяпна, шокът му бе истински, когато се препъна назад.

— Ще откажеш на баща си неговия трон?

— Никога не е бил негов — каза Рейес, забивайки ножа отново. Прокарвайки го нагоре по тялото. Миг по-късно, ножът се показа точно под брадичката на англичанина.

Хедеши ме погледна, очите му се насълзяваха от болка.

— Просто помни какво ти казах за него.

Опитах се да потисна ужаса, който почувствах, докато наблюдавах как разпаряха човек.

— Ще си вържа конец на пръста.

Още една прободна рана извлече накъсан стон от гърлото му.

— Не е такъв, за какъвто го мислиш.

Замислих се за баща си. За Харпър и Арт, и Пари. Общо взето за всеки, когото някога бях познавала, и му отговорих възможно най-чистосърдечно.

— Никой не е.

Рейес го прегърна отново и му заби ножа отстрани.

— Първата ти грешка беше да дойдеш за нея — каза той в ухото на мъжа.

Хедеши се закашля, знаейки много добре, че поема последните си глътки въздух.

— А втората ми? — попита той, докато кръвта се изливаше от устата му.

— Да вярваш, че можеш да минеш през мен.

Мъжът се усмихна и каза с възможно най-нежен глас:

— Атака.

И общо взето тогава целия ад се изсипа на земята.