Четвъртият гроб под краката ми [bg]

Облегнах се назад, наблюдавайки го предпазливо.

— Ти… Ти си… Каза ми, че не можеш да правиш така — казах обвинително накрая. — Би се с демон без… — опитах се да намеря правилните думи… — без душата си.

Рейес проверяваше пулса на жената.

— Не можех — каза той разсеяно, преди да се обърне към мен. — Сега мога. — Той се изправи и ми подаде ръка. Изглеждаше резервиран, наранен.

— Това ли е? — попитах аз. — Сега просто го можеш? — Когато той само сви рамене, попитах: — Това всичките ли бяха? — Надявах се, че с отсъствието на Хедеши, техният лидер, нямаше да има повече демони, с които да се бия.

— Засега. — Той се смръщи и погледна надолу към алеята покрай сградата. — Докато не открият по-добър начин да се доберат до теб.

Все още бяхме в безизходно положение. И не можех да не се зачудя дали обвиненията му за убийство не бяха оттеглени, само за да се превърне в подпалвач. Защо би подпалил онази сграда? Която и да е от сградите? Бе живял там, но защо би ги запалил?

Трябваше да си спомня откъде бе дошъл. Бях изтезавана от Ърл Уолкър само веднъж и това ме бе променило умствено, физически и емоционално. Бях се превърнала в различно животно. Какво биха причинили на човек години на такова мъчение? Десетилетия на жив и дишащ страх, ден след ден? Да бъдеш използван и малтретиран, бит и гладуващ, без рай, без сигурно място, на което да се скриеш? Само при мисълта ребрата ми се стегнаха около дробовете ми.

Той ме гледаше изпод миглите си със знаещо изражение.

— Не ме съжаляваш, нали? Не ми се ще да трябва да те излекувам от това.

Мда, все още беше ядосан.

— И как точно би постигнал такова нещо?

Примирението на лицето му спря дъха ми.

— Повярвай ми, като ти кажа, че не искаш да знаеш.

Преди да успея да отговоря, силен пукот експлодира във въздуха зад него. Той се обърна към звука, а аз погледнах покрай него, моментално усещайки опасност. Светът се разми и забави, но не достатъчно бързо. Рейес пристъпи пред мен, когато куршумът, изстрелян към моята глава, вместо това се заби в гърдите му. Той излезе през гърба му и продължи пътуването си, раздробено парче метал, но достатъчно цяло, за да довърши започнатото. Тогава, в подвиг, който ме порази, Рейес се обърна, твърде бързо, за да го видя, и го хвана насред въздуха.

Препънах се назад и продължих да гледам, докато Рейес отвори длан, за да огледа куршума. Но той беше материален. Когато куршумът го удари, той нямаше време, за да се раздели. Да се опита да го спре с безтелесната си същност. Кръв се разпростираше по тениската му толкова бързо, че само при гледката ми премаля. Той се закашля и от устата му излезе кръв.