Четвъртият гроб под краката ми [bg]

— Да — казах аз с треперещ глас, — и преди съм била от грешната страна на острието и ще трябва да поспоря с теб по този въпрос.

Той пристъпи встрани, докато можех да видя лицето му. Не беше висок, но знаех, че демонът вътре му даваше неизмерима сила. Весела усмивка се плъзна изведнъж по лицето му.

— Вероятно си права. — Ръката му потрепери от вълнение, когато издърпа острието, а аз се надявах татко да е добре след всичко това. След смъртта ми. Вероятно щеше да го приеме тежко.

Странно бе, че в момента мислех за него.

Стискайки зъби, предположих, че щеше да се наложи да дам всичко от себе си. Ако щях да си замина тази нощ, щях да го направя биейки се. Или пищейки в агония. Едно от двете.

Острието се стрелна напред, убедено, че ще се вреже в корема ми, което моментално ме вбеси. Чувала бях, че смъртта от рана в корема е наистина болезнен начин да си отидеш. Рейес беше прав. Тези типове бяха лъжци. Преди да успея да го обмисля, блокирах атаката му, като избутах ръката му настрани с една от моите, забавяйки движението му напред. Завъртях се, правейки всичко по силите си, за да избегна острия край на ножа.

Все пак успях да се порежа. Острието проряза предмишницата ми, през якето и плътта. Болката от острието се изстреля през мен, но Хедеши се приготви за още един опит. Той загуби контрол само за миг и демонът в мъжа се плъзна встрани. Видях го, а гледката ме вцепени за момент. Достатъчно за него да забие ножа от едната ми страна. Рязко прехвърлих вниманието си и го бутнах с всичка сила. След това побягнах, защото ми се видя най-правилно.

Това не беше обикновен демон, колкото и налудничаво да звучи. Обвивката му не поглъщаше светлина като празнотата на нощ без звезди. Вместо това гладката му черна обвивка бе с прозрачен червен слой, блясък с цветовете на дъгата. Той беше нещо друго. Нещо по-висше. По-силно.

— По-старо, всъщност.

— Рейес — прошепнах.

Препънах се извън обхвата на Хедеши, падайки на земята и се завъртях, за да видя Рейес да стои помежду ни. Нищо чудно, че не кървях от дузина различни прободни рани. Рейес държеше ръцете на човека, чистата сила, която притежаваше всеки от тях, накара земята под нас да се разтресе. Залазих назад, само за да бъда спряна бързо от горещ дъх по врата си.

Стискайки очи, призовах Артемида, гласът ми бе само дъх в нощния въздух. Тя изникна от земята до мен и се метна към демона зад мен. Силно, гърлено ръмжене се смеси със серия нечовешки писъци, когато демонът бе изтръгнат от тялото на жената.

Хедеши и Рейес изглежда не обръщаха внимание. Стояха там с приковани ръце, гледайки се един друг. Енергията, която се излъчваше от тях, накара тъканта на времето около мен да се раздвижи. Образите им се изкривиха, деформираха, след това рязко се върнаха по местата си. Премигнах, за да проясня зрението си. Да фокусирам.

Жената лежеше в безсъзнание, но усещах още демони наблизо. Никой не смееше да се приближи, без значение колко много го искаха. Можех да усетя отчаянието им, единственият им инстинкт, да пулсира около мен. Жадуваха кръвта ми, както пустинята жадува за вода, страхът ми ги докарваше до лудост. Но се въздържаха. Артемида беше твърде силна. Беше се разправила с единия демон и сега стоеше настръхнала над мен.