Гробовни тайни [bg]

— Господи! — Тери се намръщи и прехапа устна — Щом не е убил другите момичета, кой според него е убиецът?

Само свих рамене. Не помня някога през живота си да съм се чувствал толкова изтощен. С всички сили се стараех да не заспя.

— Не знае. Чувал ли си за някакъв инспектор Джоунс?

— Какво прави това копеле? — измърмори Тери и натисна спирачката, когато колата пред него намали. — Джоунс ли? Мисля, че не. Защо?

Вече му бях казал достатъчно, затова само поклатих глава.

— Няма значение, просто Монк го спомена.

Тери хвърли кос поглед към мен.

— Изглеждаш ужасно. Имаме още поне половин час. Защо не се опиташ да подремнеш?

И без това вече бях облегнал глава назад и затварях очи. В съзнанието ми проблясваха всякакви несвързани картини — пещерата, катастрофата, сянката, която се образуваше във вдлъбнатината в челото на Монк. Виждах обезобразеното тяло на Тина Уилямс и калта, която се стичаше от него, чувах гръмовния смях на Уейнрайт. Усещах как кирката се забива в торфа и преминава през него.

Изведнъж колата подскочи на една бабуна и аз се сепнах.

— Събудили се? — попита Тери.

— Извинявай — отговорих аз и потърках очи.

— Няма проблем, почти пристигнахме.

Погледнах през прозореца и видях, че сме съвсем близо до Падбъри. Докато съм спал, навън бе започнало да се здрачава. Имах чувството, че в последно време животът ми минава на тъмно. Обещах си да си взема почивка след всичко, което бях преживял напоследък. Този път щеше бъде истинска почивка, на някое топло и слънчево място. След това си спомних, че Софи лежи в болницата, и всякаква мисъл за ваканция изчезна от главата ми.

Тери спря в дъното на градината, точно зад моята кола. Остави моторът да работи и впери поглед в къщата.

— Е, пристигнахме. Искаш ли да поостана?

— Няма смисъл, и аз няма да оставам — отговорих аз с ръка върху дръжката на вратата. — А ти? Какво ще правиш сега?

През лицето му премина сянка.

— Добър въпрос. Ще си получа заслуженото от Симс, а после… Ще видим. Сигурно ще се опитам да започна наново.

— Желая ти късмет.

— Благодаря — той погледна през предното стъкло на колата. — Добре. Да смятам ли, че сме изчистили сметките помежду си?

Мина ми през ума, че сигурно никога повече няма да видя Тери. Не че съжалявах за това, но така затварях още една глава от живота си. Нямаше смисъл да се разделяме с лошо.

Рано или късно миналото трябва да бъде погребано.

Кимнах. Той протегна ръка. Поколебах се само за миг, след това я стиснах.

— Грижи се за себе си, Дейвид. Надявам се, че Софи ще се оправи.

Нямаше какво повече да си кажем. Слязох вдървено от колата и останах неподвижен, докато Тери потегли. Гледах как светлините на колата му изчезват надолу по уличката. Вятърът се усили и бързо отнесе звука от мотора. Вече чувах само скърцането на полюшващите се клони.