Гробовни тайни [bg]

— Смяташ, че не съм мислил ли? За бога, да не си въобразяваш, че съм искал да стане така?

Той замахна с крак и ритна парче глина. То се удари в скелето, което подпираше извитата стена на пещта, и се изтърколи в мрака.

— Щом искаш да обвиняваш някого, обвинявай Софи! Тя е виновна за всичко!

— Защо?

Изведнъж се сетих какво каза Роупър. Спомних си за глинената топка, чиито парчета сега лежаха на пода.

— Какво толкова важно криеше там? — попитах, макар да не очаквах да ми отговори.

Той поклати глава, но престана да стиска металния прът така силно.

— Дневника на Зоуи Бенет.

Започвах да разбирам. Зоуи, по-общителната от близначките Бенет, която предпочиташе да ходи по купони, вместо да учи като сестра си. И Тери женкарят, който все още страдаше, че е бил принуден да напусне лондонската полиция. Какъв по-добър начин да задоволи егото си, от това да излиза с красиво седемнайсетгодишно момиче с амбиции да стане модел?

— Името ти е било написано в дневника — заключих аз.

Той отпусна рамене. Изглежда, почти бе забравил за металния прът, който държеше в ръка.

— Излизахме заедно няколко месеца. На живо изглежда много по-добре, отколкото на снимките, истинска красавица. Бедата беше, че много добре го знаеше. Всичко беше измислила — как ще отиде в Лондон, ще подпише договор с голяма модна агенция. Беше впечатлена от това, че съм работил в лондонската полиция; разправях й разни истории за Сохо и други подобни.

Усмивката му изчезна и на нейно място по лицето му се изписа гняв.

— След това я видях с друг мъж — някакво наперено копеле на двайсет и няколко години, със страхотна кола. Знаеш как става. Скарахме се. Каза ми да излизам с жени на моята възраст. Нарече ме нещастник, каза, че съм бил жалък с моите вечни приказки за Лондон. Нещата излязоха извън контрол. Ударих я и тя направо побесня. Крещеше ми, заплашваше, че ще разкаже всичко и ще ме уволнят, ще ме обвини, че съм я изнасилил. Бяхме в моята кола и се уплаших, че хората може да ни чуят. Исках да я накарам да замълчи, стиснах я за гърлото и… и всичко стана много бързо. В един момент се бореше с мен, а в следващия…

Погледнах Роупър, който лежеше на пода в безсъзнание или мъртъв.

— Господи, Тери…

— Знам! Мислиш ли, че не знам?

Отпусна металния прът, но все още продължаваше да го държи в ръка. Прокара другата ръка през косата си. Изглеждаше съсипан.

— Скрих тялото й в едно помещение, от което имам ключ. Помислих си… помислих си, че ако не предприема нищо, всички ще решат, че е поредната тийнейджърка, която е избягала от дома си. Зоуи все разправяше как ще замине за Лондон.

— Била е само на седемнайсет!

— О, я не започвай! — сряза ме той и старият му избухлив нрав се събуди. — Какво можех да направя? Да отида да се предам? Това нямаше да я върне. Трябваше да мисля за Деби и за децата. Защо да провалям и техния живот?