Кестеновия човек [bg]

— По дяволите, какво ще правим сега?

Бенедикте не отговаря. Асгер решително обръща и се втурва с пълна скорост в обратна посока, изброявайки на висок глас какви други възможности имат да избягат от преследването. Когато Бенедикте си отваря устата, той чува това, което изобщо не е очаквал:

— Свий в гората. На следващата отсечка.

— Защо? Какво ще правим там?

— Карай към гората, ти казвам!

На следващия изход от магистралата Асгер се насочва към гората и скоро колата вече шумоли по тесния път. Бенедикте осъзна, че те са обсадени и сега единственият сигурен начин за тях е да се скрият дълбоко в гората и да изчакат, докато всичко отшуми. Асгер бе служил в армията и кой, ако не той, би трябвало да взема такива решения, но както винаги Бенедикте го направи вместо него. Карат още три-четири минути. Гората все още не е достатъчно гъста, за да може Асгер да намери добро скривалище, но изведнъж Бенедикте го кара да спре.

— Не сега. Трябва да караме по-навътре. Ще ни видят, ако…

— Спри колата! Веднага!

Асгер натиска спирачка — пикапът спира моментално — и изключва двигателя, но оставя фаровете да светят. Бенедикте в началото не мърда. Той не вижда лицето й, чува само дишането и звука на дъжда по покрива. В тъмното тя изважда нещо от жабката и отваря вратата на колата, като възнамерява да излезе.

— Какво си намислила? Нямаме време да се мотаем тук.

Бенедикте затръшва вратата, а Асгер чува само ехото на гласа си в кабината. На фаровете той я вижда да заобикаля колата отпред и когато тя завива наляво и е на път да го подмине, Асгер инстинктивно изскача.

— Какво си намислила?

Бенедикте се промъква покрай него и тръгва решително към плъзгащата се врата на товарното отделение на пикапа. Предметът блести в дясната й ръка и Асгер си спомня, че рано тази сутрин бе сложил войнишкия си нож в жабката, когато взеха колата от Херц. Осъзнава какво смяташе да направи. Да, мисълта, че той все още съчувства на копелето, е неочаквана за него и Асгер хваща ръката на Бенедикте. Той чувства колко е силна и колко голямо е желанието й да осъществи плановете си.

— Пусни! Пусни ме, ти казвам!

Те се бият в тъмното. Бенедикте се опитва да се освободи от ръцете му, а Асгер усеща острието на ножа да се плъзга по тялото му в областта на слабините.

— Той е просто дете! Той не ни е направил нищо!

Най-накрая успява да я привлече към себе си. Ръцете на Бенедикте отслабват и тя избухва в ридания. Сълзите я лишават от последните й сили и Асгер не знае колко дълго стоят така в тъмната гора, но, според него, цяла вечност. И също така осъзнава, че това е най-добрият момент в живота му. И знае, че Бенедикте се чувства по същия начин. Да, врагът е невероятно силен, но те все още са заедно. Асгер не вижда лицето й, но сълзите спират, след което той дърпа ножа от ръката й и го хвърля настрани.