Сянката на бурята

— Как се осмеляваш! — кресна тя и подпря ръце на бюрото. — Ако… — думите й замряха, когато видя Уолтър Стриклънд, седнал до нея. Изправи се и вдигна нежната си ръка към шията. — О, не видях, че имаш гости.

— Госпожо Тримейн — каза Уолтър и стана.

— Радвам се отново да ви видя, господин Стриклънд — отвърна Сабрина и подаде ръка. — Надявам се, че нямате нищо против да открадна няколко минути от времето на съпруга си.

Уолтър ги погледна, когато Ийън хвана Сабрина под ръка.

— Не, не разбира се.

— Ийън, скъпи — каза тя и отвори вратата към съседната библиотека.

Ийън я последва, като се чудеше за какво е ядосана, гледаше полите й, които се люлееха, и чувстваше как желанието сграбчва слабините му. Не беше я докосвал цяла вечност.

Сабрина затвори вратата на библиотеката и се обърна към него.

— Как се осмеляваш? — сърдито прошепна тя.

Той стоеше до зелената мраморна камина и я гледаше така, че сърцето й се обърна в гърдите.

— За какво говориш?

— Днес след обяд получих тази рокля от „Дювалиер“ — тя пристъпи към него, застана съвсем близо, отметна глава и го погледна в очите. — Ще се притесниш ли особено, ако се появя на тържеството ти, облечена в една от собствените си рокли?

Ийън се намръщи.

— Не може ли човек да купи рокля на жена си?

— Аз няма да ти бъда държанка.

— Да ми бъдеш… По дяволите, та ти си ми съпруга.

Сабрина махна с ръка на думите му.

— Не ми трябват твоите рокли — господи, тя самата едва вярваше, че е способна да направи такъв проблем от една рокля. Но нещата не бяха толкова прости. Той успя да разкрие чувствата й.

Усещаше, че кожата й тръпне, сякаш се е пекла гола на слънцето. Точно както преди време с Беки Шеридън се съблякоха и се къпаха в езерото зад тяхната къща. Бяха на десет години и изгоряха от глава до пети. Трудно й беше да изрази това, но сега се чувстваше така.

— Не искам парите ти, Тримейн.

— Знам.

— Имам си рокли, и то достатъчно добри, за да се покажа пред всичките ти приятели.

Тя застана до френските прозорци и се загледа в градината. Летният ветрец полюшваше стотици рози — розови, жълти, бели и червени цветове танцуваха по капризния ритъм. Беше нервна и неспокойна. Вече седмици не можеше да заспи нощем. Той идваше в сънищата й, в леглото, притискаше силно топлото си тяло до нея, прегръщаше я, целуваше я, любеше я. Тя се събуждаше и виждаше, че е сама. За да не се втурне към него, прегръщаше една възглавница и чакаше болката да премине.

— Толкова дни се бъхтя, за да организирам това тържество, макар че то нищо няма да промени — тя сви ръце пред кръста си. — Твоите приятели биха ме изяли жива. Само заради това ще дойдат.

— Това пък какво е? Моята красива бунтовница се страхува от шепа янки.

— Не се страхувам! — изкрещя тя и погледна през рамо негодника, който я вбесяваше.

— Напротив! — той тръгна към нея бавно и я гледаше многозначително.

Сабрина се обърна към него, насили се да изпъне тялото си, едва издържаше. Не изпитваше страх. Не би подвила опашка, за да побегне. Не!