Сянката на бурята
- Автор: Дайер Дебра
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ангелина Димитрова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Сянката на бурята». Краткое содержание книги:
— Надявах се, че ще я посетиш преди това и ще я окуражиш. Делия я посрещна като сестра.
— Разбира се. Те са замесени от едно тесто.
Ийън хвана раменете й още по-здраво.
— Сабрина е моя жена. Опитай се поне да я приемеш.
Елън го погледна.
— Вярваш ли й?
— Точно сега вярвам, че се опитва да направи всичко, което е по силите й, за да приключи с този брак — Ийън я пусна и се облегна на стената. — Ако имам късмет, може би ще я убедя да ме обикне отново — погледна сестра си и по устните му трепна усмивка. — Може би ще ми е нужна помощ.
Елън дълго време не свали поглед от него, бръчка проряза челото й.
— Не мога да ти обещая, че ще се отнеса с нея като със сестра, но предполагам, че ще успея поне да се държа възпитано.
Ийън се разсмя.
— Това е добро начало.
Както повечето стаи в къщата, гостната до спалнята на Сабрина беше празна. Лунната светлина бликаше през прозорците с изглед към фронталната алея, които се извисяваха през трите етажа, и чертаеше по дъсчения под и стените сребърни карета и призрачни рисунки. Сабрина се облегна на касата на средния прозорец, силуетът й се отрази на отсрещната стена.
Къде се бавеше Тримейн? Минаваше полунощ. Ако наистина е вечерял с племенника и братовчед си, преди да се отбие в клуба, досега трябваше да се е прибрал. Делия си отиде преди няколко часа, за да си е вкъщи, когато Ранд се върне.
Вероятно Тримейн бе оставил Тим и Ранд в клуба и сега беше с някоя от любовниците си. Сигурно точно в този момент я прегръщаше и целуваше, ръцете му се плъзгаха по тялото й, докато проникваше в нея.
Сабрина скръсти ръце и се опита да се отърси от болезнените образи, които изпълваха съзнанието й. Погледна към алеята навън.
Чакълестата настилка отразяваше лунната светлина като лъкатушеща река. Отвъд високата централна порта и Пето авеню се простираха тъмните земи на Сентръл Парк. Тъй като пренаселеният град бавно се разрастваше насам, Ийън бе построил къщата си до парка, който винаги щеше да си остане спокойно кътче от живата природа. Но в дома му никога нямаше да цари спокойствие. Не и докато тя му е жена.
През открехнатия прозорец полъхна ветрец и усука нощницата и халата около краката й. Колко ли дълго ще продължава тази игра? Той можеше да се разведе с нея, когато си поиска, да я изхвърли навън като мръсно коте. И ако имаха деца, тя нямаше никакви шансове да ги задържи. Положението й не беше по-добро от това на роб. Но щеше да покаже на Тримейн, че и робите имат гордост.
Тя замръзна, защото един ездач се появи от тъмното и влезе през портала. Златистият кон беше като призрак в светлата нощ, а ездачът — като тъмна сянка от миналото й. Обзе я странно чувство, докато го гледаше. Сегашният момент сякаш се препокри с някакъв друг отрязък и тя отново почувства, че си спомня неща от живот, който никога не е живяла.
Кръвта й препусна във вените, обзе я трепетно вълнение. Винаги ли щеше да се чувства така в негово присъствие? Положи ръка на сърцето си. Винаги ли щеше да я боли за всички прекрасни неща, които й бе обещал — всички прекрасни лъжи?
Той й е враг. Но когато лежеше сама в леглото, усещаше, че мислите й летят към човека, който в една бурна нощ я притискаше до себе си, чиито светлозелени очи можеха да запалят огън в нея. След полунощ трудно си спомняше, че той е безсърдечен негодник.
Тя го следваше, тичаше от единия на другия прозорец, сянката й прекоси светлите сребърни квадрати. Той пое по една странична пътека към конюшните. Стори й се, че изглежда уморен, когато забеляза, че язди приведен напред и притиска ръката си отстрани, сякаш раната отново го болеше. Нима любовницата му го беше изтощила? Нима тя…
Дъхът й секна, когато конят се препъна. Острото му цвилене процепи нощната тишина и разтърси прозорците. Явно неподготвен, Ийън се плъзна напред по наведената глава на Сиско. Тялото му отхвръкна под лунните лъчи, които се процеждаха през короната на бряста до пътеката. Люшна се и разтвори ръце в напразни усилия да се хване за нещо, но падна и изстена болезнено. Сабрина притисна пръсти до устните си.
— Ставай — прошепна тя. Но Ийън не помръдна, стоеше като тъмна, сгърчена сянка в мрака.
Кръвта блъскаше в ушите й, тя се ужаси от мисълта, че може да е мъртъв. При такова падане, без нищо да омекоти удара, може да си счупи врата.
— Боже мили — промърмори тя и се отдалечи от прозореца. Хукна от стая в стая, чехлите й шляпаха по дървения под, бледосиният халат се вееше зад нея.
Топлият ветрец облъхна лицето й, щом отвори входната врата. Спусна се по алеята, краката й потънаха във влажната трева, когато се отправи по пътеката. Из въздуха се разнесе дълбок стон и тя почти изхлипа от облекчение. Жив е. Когато се приближи, сенките се размърдаха, с усилия той се изправи, седна и се опря на кедрите до пътеката.