Сянката на бурята

— Не съм спал с друга жена, откакто те срещнах на борда на „Бел“.

— Лъжец! — тя вдигна очи и погледите им се срещнаха. — Миришеш на пролетна градина. Очевидно Фелисити харесва лавандула.

Той се усмихна, сякаш се наслаждаваше на гнева й.

— Ако ти мириша на лавандула, трябва да виниш сестра ми. Видяхме се тази вечер.

— Очакваш ли да ти повярвам?

— Истина е — той положи ръка на бузата й и помилва устните й с палец. — Ти си единствената жена, която искам, Сабрина.

Тя го перна през ръката.

— Няма да видиш истината, дори и ако те боде в очите.

— Знам само една истина — съдбата ни е отредила да бъдем заедно.

Той стоеше под луната и я гледаше. Кръв се стичаше по едната страна на лицето му, косата му беше разрошена, изглеждаше така искрен и нещастен, че тя за малко не се издаде.

— Не искам вече да играя никакви игри — каза той. — Следващия път, когато те любя, ще е само ако го пожелаеш от любов. С по-малко няма да се задоволя. Не мога.

Ветрецът развяваше гладкия атлазен халат, милваше кожата и краката й.

— Ти си мой враг, Тримейн — каза тя и отстъпи.

— Не. Не съм, Сабрина. И един ден ще те накарам да прозреш истината.

Пак я лъжеше! Кога ли ще свърши това? Когато го погребе ли?

— Ако не направиш нещо, за да спреш този човек, няма да можеш да докажеш нищо на когото и да било.

Той наклони глава и преди да я погледне, сведе очи към кедровите иглички под краката си.

— Тъкмо си помислих, че искаш да танцуваш на гроба ми — каза той и по устните му трепна усмивка.

— Бях сърдита — Сабрина избегна проницателния му поглед и се вгледа в отворените врати на конюшнята. — Не искам да умреш, Тримейн. Но това не означава, че искам да живея с теб.

— Не се тревожи, дяволче, няма да позволя на никого да те направи моя вдовица, преди да сме преживели поне петдесет години, в които да ти покажа колко е хубаво да си ми съпруга.

Сиско изпръхтя тихо и го побутна по рамото. Ийън се обърна и го поведе към конюшните.

Сабрина го гледаше. Сега движенията му не бяха така ловки, леко накуцваше. Като ранена пантера. Някой се опитваше да го убие. Светът без Ийън Тримейн — това беше направо немислимо! В продължение на години той изпълваше живота й с любов и надежда. През последните месеци искаше само да му отмъсти. А сега… можеше ли вече да му вярва?

Усети, че земята потъва като подвижен пясък под натиска на прилива, повличаше я навътре към морето, към помирението, и се вкопчи в гнева и гордостта си, търсеше опора, знаеше, че почти е готова да се хвърли през глава, страхуваше се, че чувствата ще я удавят.