Живот в сънуването
- Автор: Донер Флоринда
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Николова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Живот в сънуването». Краткое содержание книги:
Флоринда Донер, дългогодишен колега и спътник на Карлос Кастанеда в света на сънуването, а също и многоуважаван автор на „Сънят на магьосницата“ и „Шамбоно“, ни връща около двадесет години назад, за да ни представи един зашеметяващ автобиографичен разказ на нейното несигурно, изпълнено със съмнения, често объркващо навлизане в света на сънуването.
Докато пътува през Северно Мексико, Донер, тогава млада студентка в Калифорнийския университет в Лос Анжелис, попада в „един друг свят, който съществува паралелно с нашия“. Населен с хора — последователи на една магьосническа традиция, зародила се сред индианците от предколумбово Мексико, този примамлив свят става нейна духовна и интелектуална страст.
Преминавайки от една идентичност в друга и ловко нагласяйки странни и поразителни срещи, Кастанеда и съратниците му сриват до основи социалнообусловените представи на Донер за време, пространство и съществуване, като същевременно подлагат на изпитание всичките й схващания за женственост.
Привличани един от друг и предизвикващи се взаимно, Кастанеда и Донер поддържат една игрива, динамична, земна връзка. Донер идва, за да изпълни женския аспект на духовния свят, представен ни за първи път от Карлос Кастанеда, докато пътува из фантастичния космос на магьосниците — поразителния и сюрреалистичен свят на живота в сънуването, където сънят и реалността трудно се различават.
В магически истинския разказ на Донер се срещаме с богата галерия от герои и загадки, които, неразрешени, остават в съзнанието подобно на ясни сънища.
Завладяващ и провокиращ, този разказ е едно изумително навлизане в един свят, различен от всичко, което познаваме, като същевременно е топло човешко представяне на незабравимо лично, духовно приключение.
Когато обаче пазачът седна при Флоринда на пейката, аз взех греблото, подпряно на едно дърво, и бавно тръгнах към тях. Усмихвайки се разсеяно, пазачът вдигна поглед към мен, но вниманието му беше насочено към това, което казваше Флоринда. Те разговаряха на непознат за мен език. Въпреки това обаче ги слушах захласната. Дали от езика или от привързаността й към стареца, не знам, но дрезгавият глас на Флоринда беше необичайно мек и странен и обсебващо нежен.
Изведнъж тя стана от пейката. Като че ли движена от някаква скрита пружина, тя тръгна на зиг-заг през сечището, подобно на колибри, като спираше за миг до всяко дърво и докосваше къде листо, къде някой цвят.
Вдигнах ръка да привлека вниманието й, но се захласнах по една яркосиня пеперуда, която кръжеше из въздуха. Тя полетя към мен и кацна на ръката ми. Разтвори широките си, трепкащи криле и сянката им покри пръстите ми. После потри глава с крачетата си, разтвори и прибра криле няколко пъти и отново литна, като остави върху средния ми пръст пръстен с формата на триъгълна пеперуда.
Сигурна, че това е просто оптическа измама, аз тръснах ръката си няколко пъти.
— Това е номер, нали? — попитах аз пазача с треперещ глас. — Това е оптическа измама?
Пазачът поклати глава, а лицето му се озари от най-лъчезарна усмивка.
— Хубав пръстен — рече той, като взе ръката ми в своята. — Великолепен подарък.
— Подарък! — повторих аз.
Осени ме мигновено прозрение, но веднага изчезна, като ме остави озадачена и объркана.
— Кой сложи пръстена на ръката ми? — попитах аз, вглеждайки се в украшението.
Мустачките и слабото, издължено тяло, разделящо триъгълника, представляваха филигран от бяло злато, обсипан с миниатюрни диаманти.
— Не беше ли забелязала пръстена досега? — попита пазачът.
— Досега ли? — повторих аз озадачена.
— Ти носиш този пръстен, откакто Флоринда ти го даде — рече той.
— А тя кога ми го е дала? — попитах аз и притиснах ръка до устата си, да задуша своя шок. — Не си спомням Флоринда да ми е давала този пръстен — промълвих аз повече на себе си, отколкото на него. — И защо не съм го забелязала досега?
Пазачът сви рамене, неспособен да обясни моя пропуск, след което изказа предположението, че може би не съм забелязала пръстена, защото приляга идеално на пръста ми. Стори ми се, че щеше да каже още нещо, но се спря и вместо това предложи да съберем още малко листа.
— Не мога — казах аз. — Трябва да говоря с Флоринда.
— Така ли? — рече дълбокомислено той като човек, който чува нелепа и вероятно налудничава идея, но не се опита да ме разубеждава.
— Тя отиде на разходка — обясни той, като посочи с брадичка пътеката, водеща към хълмовете.
— Ще я настигна — заявих аз.
Виждах бялата й фигура, която ту се показваше, ту се скриваше във високите храсти в далечината.
— Тя ходи надалеч — предупреди ме пазачът.
— Това не е проблем — уверих го аз.
Втурнах се след Флоринда, после забавих малко ход преди да я настигна.
Имаше много хубава походка; вървеше енергично, с атлетични движения, без каквито и да е усилия и с изправен гръб.
Усетила присъствието ми, тя рязко спря, обърна се и протегна ръце като за поздрав.
— Как си, скъпа? — рече тя, като се взираше в мен. Дрезгавият й глас беше лек, ясен и много мил.
В желанието си да узная за пръстена аз дори не я поздравих както подобава. Препъвайки се в собствените си думи, аз я попитах дали тя е сложила пръстена на ръката ми.
— Мой ли е сега? — завърших аз.
— Да — отвърна тя. — Твой е по право.
Имаше нещо в тона й, някаква увереност, която едновременно ме развълнува и уплаши. Въпреки това обаче и през ум не ми мина да върна без съмнение скъпия подарък.
— Пръстенът има ли магическа сила? — попитах аз, като протегнах ръка на светлината така, че всеки камък заблестя с ослепителен блясък.
— Не — разсмя се тя. — Няма никаква сила. Но все пак е особен пръстен. Не защото е ценен или защото беше мой, а защото човекът, който го е направил, беше изключителен нагуал.
— Бижутер ли е бил? — позаинтересувах се аз. — Да не би да е същият човек, който е сътворил странните фигури в стаята на пазача?
— Да, същият е — отвърна тя. — Но не беше бижутер, нито пък скулптор. Дори самата мисъл, че може да го смятат за творец, го разсмиваше. Всеки обаче, който е видял негово произведение, е убеден, че само един творец може да създаде изключителните неща, които той е направил.
Флоринда отстъпи няколко крачки встрани от мен и зашари с очи по хълмовете, като че ли търсеше спомени в далечината. После отново се обърна към мен и с едва доловим шепот каза, че каквото и да направел този нагуал — било то пръстен, тухлена стена, плочки за пода, загадъчните изобретения или просто една картонена кутия, — то неизменно се превръщало в изящно творение, не само поради майсторската изработка, но и защото бивало наситено с нещо неизразимо.