Мечът на Шанара

В този момент Мениън задвижи първия скрит капан. Ненадейно множество дълги, остри шипове изскочиха от каменната стена, задвижени от тежестта на Мениън върху каменните стъпала. Ако в този момент той все още се намираше на стъпалото, те щяха да се забият в незащитените му крака, да го осакатят и да го изхвърлят през ръба на откритата вита стълба право в черната пропаст. Но Хендъл беше чул щракването на освободената пружина секунда преди капанът да се задвижи. Дръпна бързо планинеца и за негова изненада така го блъсна назад към останалите, че той едва не ги повали върху тесните стъпала. Те се олюляха силно в плътния мрак на педя от острите стоманени шипове. След като отново стъпиха здраво на крака, петимата се притиснаха плътно до стената и останаха така няколко минути, дишайки шумно в безмълвната тишина. После мълчаливото джудже сплеска шиповете с няколко точни удара на огромния си боздуган и разчисти пътя пред тях. Сега той поведе колоната, мълчалив и бдителен, а разтърсеният Мениън остана зад Балинор. Хендъл бързо откри втори капан, подобен на първия, задвижи го и изпотроши шиповете, след което продължиха изкачването.

Бяха вече съвсем близо до площадката и изглеждаше, че ще стигнат без повече препятствия, когато Дейъл извика рязко. Острият му слух на елф беше доловил нещо, което другите не бяха чули — леко пощракване, което беше сигнал, че още един капан се е отворил. За миг всички замръзнаха по местата си и проницателните им очи изучаваха стъпалата и стените. Но не откриха нищо и накрая Хендъл се осмели да направа крачка напред. За всеобща изненада не се случи нищо и предпазливото джудже продължи към върха на стълбите, а другите стояха на местата си. След като стигна благополучно до площадката, останалите го последваха. Застанали в най-горния край те погледнаха страхливо надолу към стълбите и черния ров. Не можеха да си обяснят как са успели да се измъкнат от третия капан. Според Балинор той не се е задвижил, защото дълги години не е поддържан както трябва, но Хендъл не беше убеден в това. Не можеше да се отърве от чувството, че не бяха забелязали очевидното. Кулата се извисяваше като огромна сянка над откритата стълба. Черният й камък беше студен и влажен на пипане — маса от огромни вековни блокове, устояли твърдо на опустошенията на времето с издръжливостта на самата земя. Огромната врата на площадката изглеждаше неподвижна. Повърхността й беше грапава, железните панти яки, сякаш бяха поставени предишния ден. Забити в камъка огромни железни шипове крепяха пантите и ключалката и на петимата, които стояха пред нея им се струваше, че единствено някое земетресение би могло да избие чудовищната каменна плоча. Балинор се приближи внимателно и прокара ръката си по ръбовете и ключалката, мъчейки се да открие някой скрит механизъм, който да я отвори. Завъртя бавно желязната дръжка и я натисна. За всеобща изненада каменната плоча се отмести леко, пораздруса се и ръждясалото желязо проскърца. Миг след това цялата тайнственост на кулата се разкри пред очите им, когато вратата напълно се отвори и се удари с остър звук във вътрешната стена.