Мечът на Шанара

— Къде е господарят? Къде е господарят? — носеше се тихото им проплакване в сивотата, докато малките същества щъкаха неспокойно напред-назад.

— Той ще дойде, той ще дойде, той ще дойде — отговаряше им пропито с ненавист ехо.

По едно време въздухът се замята неудържимо, сякаш някой се мъчеше да се изскубне от пространството, което го задържаше, мъглата се събра и се превърна в огромна черна сянка, която бавно придоби материални очертания на ръба на басейна. Сянката се уплътни и се завихри, превърна се в Господаря на духовете — виснала във въздуха огромна фигура в черно наметало. Ръкавите се вдигнаха, но в тях нямаше ръце, а гънките на влачещото се наметало не покриваха нищо, освен пода.

— Господарят! Господарят! — викаха в хор ужасените гласове на съществата, в раболепно превити пред него пози. Качулката, под която нямаше лице, се обърна към тях и погледна надолу. В тъмнината вътре в нея те можеха да видят слабите припламвания на огън, който гореше с удовлетворена омраза, искри, които просветваха в сивкавозелената мъгла, изпълнила вътрешността на покривалото. После господарят на магиите се отвърна от тях и ги забрави. Втренчи се напрегнато във водите на странния басейн и зачака да се яви заповяданото от него изображение. Секунди по-късно тъмнината изчезна и на нейно място се появи помещението с пещта в Паранор, където групата на Аланон се беше изправила лице в лице с всяващия ужас Носител на черепи. Горящите в зелената мъгла очи се втренчиха първо в младежа от Вейл, а после започнаха да наблюдават борбата между двете тъмни фигури, докато те се претърколиха през ръба на ямата и се загубиха в пламъците долу. В този момент внезапен шум зад гърба му накара Господарят на духовете да спре и да се поизвърне. Двама от неговите Носители на черепи влязоха в стаята от един от тъмните тунели на планината, застанаха безмълвно и зачакаха да им обърне внимание. Не беше подготвен за тях, затова пак се обърна към водите на басейна. Те отново се избистриха и се оформиха в изображение на кулата, където изумените членове на групата се бяха вцепенили, възбудени и облекчени, пред Меча на Шанара. Изчака няколко секунди, поигра си с тях, наслаждавайки се, че е господар на положението, докато те се доближаваха до Меча като мишки, подмамени от бучка сирене, поставена като стръв в капан. Секунди по-късно, когато той разпръсна видението пред изумените им очи, капанът щракна, погрижи се вратата на кулата да се затръшне зад тях, и ги зазида навеки. Зад него двамата крилати слуги усетиха смразяващия смях, който премина през цялата му безплътна фигура и се разпръсна във въздуха на пещерата.