Мечът на Шанара

Дълго време лежа изтощен в тъмнината на коридора. Пламтящото му тяло поглъщаше хладината на каменната врата и на облекчителния въздух. Поолекна му. Не се опитваше да мисли, не си правеше труда да си спомня. Единственото му желание беше да се отпусне в спокойствието и тишината на скалния тунел. Накрая се насили и застана внимателно първо на колене, после на крака, облегна се, олюлявайки се, на студената стена на коридора и зачака силите му да се възстановят. За пръв път си даде сметка, че дрехите му са скъсани и обгорени, станали почти неузнаваеми, а ръцете и лицето му са опърлени и потъмнели от горещината. Огледа се бавно наоколо. Изправи якото си тяло, като се отблъскваше от стената. Слабата светлина на факлата пред него показваше посоката на виещия се коридор, по който той тръгна, влачейки крака, докато успя да сграбчи горящото парче дърво. Продължи бавно и несигурно, протегнал факлата пред себе си. Някъде отпред дочу викове и свободната му ръка инстинктивно се хвана за дръжката на късия му ловен нож. След няколко минути шумът като че ли се отдалечи и накрая изобщо замря, а младежът от Вейл все още не беше видял нищо. Коридорът се виеше по странен начин през скалата и поведе Флик край няколко врати, всичките заключени и залостени с напречни греди, но не се изкачваше нагоре, нито някъде се разклонявате в други коридори. Често тъмнината пред него се разкъсваше от бледата светлина на горяща факла, прикрепена здраво към камъка, а жълтата й светлина хвърляше на отсрещната страна сянката му, която приличаше на бягащ в мрака злочест призрак. Изведнъж проходът се разшири и светлината отпред се засили. Флик се поколеба за миг, после сграбчи здраво оръжието си. Лицето му беше потъмняло от сажди, набраздено от струйки пот, но на мъждукащата светлина изглеждаше сурово и решително. Докато се движеше напред не дочу никакви звуци. Знаеше, че там някъде трябва да има стълба, която да води до главната зала на Централната кула на крепостта на друидите. Всичко дотук беше едно дълго и безполезно търсене, а силите му все повече го напускаха. Сега, макар и със закъснение, му се прииска да не беше изпитвал това силно желание да остава след другите и да позволи да бъде откъснат от групата. Попаднал беше в капан от отвратителни коридори в центъра на Паранор. А какво ли се беше случило с другите, помисли си с ужас той. Може би никога нямаше да ги намери, лутайки се в този лабиринт. Продължи още малко напред и стигна до завой в скалата, напрегна мускули и надникна предпазливо в светлината. За негова изненада откри, че се е озовал в кръгла зала с много друго коридори, които водеха до нея. Около дузина факли светеха приветливо от кръглата стена. Отдъхна си облекчено, когато видя, че в помещението няма никой. После разбра, че положението му с нищо не се е подобрило. Другите коридори изглеждаха абсолютно същите като този, който беше преминал. Нямаше врати, които да водят към други стаи, нито стълби, които да извеждат нагоре и никакви знаци, които да показват по кой път да върви. Огледа се смутено и отчаяно се мъчеше да различи един коридор от друг, а надеждата го напущаше с всяка изминала секунда и с всеки следващ опит да се ориентира. Накрая объркан поклати глава. Приближи се до една от стените, седна уморено, затвори очи и се насили да приеме горчивия факт, че се е загубил безнадеждно.