Книгата на живота

Портретът й потвърждаваше онова, което той вече подозираше — че именно Даяна имаше силата да направи живота на Джак завършен. Матю можеше да му помогне да се чувства в безопасност по начина, по който го прави един баща, но Даяна го караше да се чувства обичан.

Продължи да движи лъка по струните, пръстите му натискаха и издърпваха музиката от инструмента. Накрая Джак спря, отмалялата му ръка пусна парчето въглен и то падна на пода.

— Страхотен художник си, Джак — каза Крис и се наведе напред в стола си, за да разгледа по-добре изображението на Даяна.

Раменете на младежа се отпуснаха от изтощение и той се обърна да погледне Крис. Макар да бяха замъглени от умора, в очите му нямаше нито следа от кръвожадност. Отново бяха кафяви и зелени.

— Матю. — Джак скочи от скелето, полетя във въздуха и се приземи тихо като котка.

— Добро утро. — Матю остави челото.

— Музиката... ти ли свири? — смутено се намръщи младежът.

— Реших, че нещо не толкова бароково ще ти се отрази добре — рече Матю, докато се изправяше. — Седемнайсети век е доста пищен за вампирите. Най-добре е да се приема на малки дози. — Погледът му се стрелна към стената и Джак докосна челото си с разтреперана ръка, когато осъзна какво е направил.

— Съжалявам — съкрушено рече той. — Ще пребоядисам, Галоуглас. Още днес. Обещавам.

— Не! — едновременно възкликнаха Матю, Галоуглас, Хабърд и Крис.

— Но стените... — запротестира Джак. — Съсипал съм ги.

— Така, както би ги съсипал Да Винчи или Микеланджело — благо рече Галоуглас. — Или Матю, като се замисля, с неговите драскулки в императорския дворец в Прага. — Очите на Джак блеснаха развеселено за миг, но после светлината в тях отново помръкна.

— Бягащ елен е едно нещо, но едва ли някой би поискал да види тези образи. Дори аз не искам — каза той, докато се взираше в една особено ужасна рисунка на разлагащ се труп, носещ се с лицето нагоре в реката.

— Изкуството и музиката трябва да идват от сърцето — изтъкна Матю и стисна правнука си за рамото. — Дори най-мрачните кътчета трябва да се изкарват на светлината на деня, иначе се разрастват и могат да ни погълнат целите.

Джак го погледна безрадостно.

— Ами ако вече са го направили?

— Не би се опитал да спасиш онази жена, ако беше целият мрак. — Матю посочи една безнадеждна фигура, гледаща нагоре към протегната ръка. Ръката приличаше на тази на Джак, чак до белега в основата на палеца.

— Но аз не я спасих. Тя беше твърде уплашена, за да ми позволи да й помогна. Страхуваше се от мен! — Младежът се опита да се отскубне и рамото му изпука от напъна, но Матю не го пусна.

— Нейният мрак я е спрял. Нейният страх, а не твоят — настоятелно каза Матю.