Дневната война
- Автор: Бретт Питер
- Серия: Demon Cycle #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-390-2
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дневната война». Краткое содержание книги:
Арлен Бейлс, някога обикновен човек, се е превърнал в нещо повече — Защитения, изписал кожата си с чудовищни защити и равен по сила на всеки демон.
Арлен отрича, че е Избавителя, ала колкото повече се стреми да е близо до народа, толкова по-пламенно хората го боготворят. Мнозина искат да го следват, ала пътят на Арлен заплашва да го отведе до мрак, в който само той може да се спусне и от който може да няма връщане назад.
Единствената надежда Арлен да остане в човешкия свят или да не е сам в света на демоните е Рена Танър, свирепа млада жена, която сама рискува да се изгуби сред силата на завладялата я демонична магия.
Ахман Джардир е изковал от войнствените пустинни племена на Красия единна армия, сееща смърт сред демоните, и се е провъзгласил за Шар’Дама Ка, Избавителя. Той обладава мощта на древни оръжия — Короната и Копието на Каджи, — убедително утвърдили претенциите му, и вече огромни части от зеленоземската шир са се преклонили пред него.
Ала Джардир не се е сдобил сам с властта си. Възходът му е плод на Първата му съпруга, Иневера, лукава и могъща жрица, която може да чете бъдещето с костената си магия. Миналото и мотивите на Иневера са забулени в тайна и дори Джардир не ѝ се доверява изцяло.
Някога Арлен и Джардир са били почти братя. Сега ги разделя горчива вражда. Докато враговете на човечеството се надигат, единствените двама мъже, способни да ги победят, са разкъсвани от най-смъртоносните демони от всички — тези на човешкото сърце.
Аманвах кимна.
— И сред моите хора не се предпочита, но Асъм е синът на Шар’Дама Ка и дамаджата. Прави каквото поиска. Ашия вече се принуди да му роди син, когото с Асукаджи отглеждат като свой.
Роджър потръпна и вдиша дълбоко от облекчение, когато фургонът се заклатушка — най-сетне потегляха.
— Не го мисли повече, съпруже — каза Аманвах и го хвана за дясната ръка, а Сиквах премина отляво. — Днес е денят на сватбата ни.
Дванайсета глава
Стоте
333 г. СЗ, Лято
Абан пъхтеше и се потеше сред прекрасните копринени чаршафи на четириместното си легло в Двореца на огледалата. Това бе същото легло, в което Ахман беше преспал с господарката Лийша, легло, взето от самия дамаджи Ичах по предложение на Абан. Нравеше му се да получава сексуалното си удовлетворение тук, докато предводителят на племето канджин спеше в по-бедна постеля.
Шаманвах вече беше на крака и обличаше черната си роба.
— Хайде, ставай, дебеланко. Стига ти толкова, а и времето напредва.
— Вода — изпъшка Абан, докато се надигаше.
Шаманвах отиде до стомната на масата. По нея пробягваха капчици хладна вода, така както по тялото на Шаманвах се процеждаше пот.
— Един ден сърцето ти няма да издържи и всичките ти пари ще са в мои ръце — дразнеше го тя, като утоли първо собствената си жажда, преди да напълни отново стомната и да му я донесе.
Ако някоя от останалите му съпруги беше проявила подобно неуважение, Абан щеше лично да я наложи с патерицата си, но Шаманвах го караше единствено да се усмихва. Неговата дживах ка никога не бе най-хубавата сред съпругите му, а и вече не можеше да ражда, но само с нея си лягаше по любов.
— Парите ми вече са в ръцете ти — каза Абан, взе чашката си и я пресуши, докато тя се зае да му помага с дрехите.
— Може би затова ме изпращаш толкова надалеч — отвърна Шаманвах.
Абан погали лицето ѝ със свободната си ръка. Знаеше, че само го подкача, ала и това му идваше в повече.
— Ще проклинам всяка минута, когато сме далеч един от другиго. — Смигна ѝ. — И не само защото без теб ще трябва да се трудя два пъти по-здраво.
Шаманвах го целуна по ръката.
— Три пъти.
Абан кимна.
— Но те изпращам по същата причина, заради която не се доверявам на никого другиго в делата ни с племето от Хралупата. Трябва да спечелим на своя страна зеленоземците, дори да значи, че ще сме на червено известно време.
— Ний ще ме вземе, преди да излезем на червено — отвърна Шаманвах. — Не ни отне дълго да си купим доверието на тези от Хралупата, а и те евтино ни го продадоха. Нямат издръжливостта да крият слабостите си задълго.
Вярно беше. Когато за пръв път напуснаха Хралупата на Избавителя, северняците се смълчаваха, колчем Абан наближеше, изпълнени с недоверие към всекиго с тъмен цвят на кожата. Ала Абан винаги се връщаше с подаръци. Нищо чак толкова натрапчиво, колкото бижута и злато — това би ги обидило. Но копринена възглавница, предложена нехайно някому, докато разтъркваше уморените си задни части след дълъг ден в каруцата? Екзотични подправки за делвата с варено? Няколко късчета информацията за собствения му народ?
Тези неща северняците приемаха свободно, дори се поздравяваха, задето можеха да казват „моля“ и „благодаря“ на неговия език, сякаш бе голямо постижение.
Лека-полека започнаха да разговарят по-свободно с него, макар и все още предпазливо, като му позволяваха да преминава от темата за времето към теми като празниците и фестивалите им, брачните им обичаи и моралните им табута. Северняците обичаха да слушат собствените си гласове.
Не тази информация диреше Ахман, разбира се. Избавителя искаше размери на отряди, разположение, места с военно или символично значение, карти. Най-много искаше карти. Гилдията на райзънските вестоносци беше изгорила картите си в деня на красианското нападение и онези идиоти, шарумите, не си бяха мръднали пръста да ги спрат. Картите в библиотеката на херцог Едон бяха извънредно подробни за собствените му земи, но тези на територията извън границите му бяха остарели поне с десетилетие. На север Хралупата на Избавителя се разпростираше с нарастващи темпове. Малките селца поглъщаха бегълците и се оформяха нови обиталища, много от тях — далеч от маршрутите на вестоносците, от които Ахман се нуждаеше, за да придвижва по-лесно армията си в цялост.
— Теренът се променя — беше казал един ден Ахман. — Не можем да постигнем победа, без да разберем как се променя.