Падение и подем

Тамар беше запазила стая за нас в една от по-представителните странноприемници. Оставих там Мал и Миша с обещанието да се върна да пренощувам при тях. Новините от Ос Олта все още бяха противоречиви и до този момент нямахме вест за майката на Миша. Усещах, че той сигурно се надява на добра вест, но не беше обелил и дума. Само тържествено се закле да наглежда Мал, докато ме няма.

– Прочети му някои от религиозните притчи – прошушнах на ухото на Миша. – Той ги обожава.

Едва успях да избегна възглавницата, която Мал запрати по мен от другия край на стаята.

НЕ ТРЪГНАХ ПРАВО към царските казарми, а свърнах към мястото, където навремето се издигаше копринената шатра на Тъмнейший. Очаквах да я е вдигнал наново, но мястото пустееше; щом стигнах покоите на Ланцов обаче, веднага разбрах защо е така. Тъмнейший се беше настанил тук. От прозорците се спускаха черни знамена, а резбованият над вратите двуглав орел беше заменен с ореола на затъмнено слънце. Сега работници свличаха черните копринени флагове и ги заменяха с лазурнозлатистите знамена на Равка. Над входа беше опъната тента, за да предпазва от падащата мазилка, докато някакъв войник с тежък чук къртеше каменния символ над вратата, превръщайки го в прах. В тълпата около мен се надигнаха радостни възгласи. Аз обаче не можех да споделя тяхното въодушевление. Въпреки всички извършени от него престъпления, Тъмнейший обичаше Равка и очакваше нейната ответна любов.

Заварих един войник на пост пред входа и попитах за Тамар Кир-Батаар. Той ме погледна снизходително и видя пред себе си само едно мършаво селско девойче. В този момент сякаш чух гласа на Тъмнейший: „Сега си нищо“. Момичето, което бях някога, щеше да му повярва. Но това, в което се бях превърнала, определено не беше в настроение.

– Какво още чакаш? – озъбих се. Войникът примигна и застана нащрек. Няколко минути по-късно Тамар и Толя вече слизаха на бегом по стълбите към мен.

Толя ме сграбчи в огромните си лапи.

– Сестра ни – обясни той на любопитния пазач.

– Сестра ни, така ли – изсъска Тамар, докато влизахме в царските казарми. – Та тя изобщо не прилича на нас. Само ми напомни никога да не допускам да припарваш до разузнаването.

– Имам по-важна работа от това да събирам и търгувам с клюки – отвърна с достойнство той. – Освен това тя наистина ни е сестра.

Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми.

– В неподходящ момент ли идвам? – попитах.

Тамар поклати глава.

– Николай приключи срещата по-рано, така че хората да могат да отидат на... – Гласът ù секна.

Кимнах.

Поведоха ме по коридор, украсен с оръжия, бойни доспехи и карти на Долината. Сега тези карти трябваше да се променят. Запитах се дали някога нещо ще поникне върху мъртвите пясъци.