Падение и подем

– Джинджифилов сладкиш.

– А не ябълков?

– До гуша ми дойде от тия ябълки. Искаш ли да разбиеш глазурата?

Спомням си, че кимнах, после пак съм се унесла.

ЕДВА КЪСНО ВЕЧЕРТА Зоя и Тамар дойдоха да ни навестят с последни новини от Крибирск. Изглежда, мощта на муските се беше усетила чак на сухите докове. Вълната повалила Гриша и докерите на земята, а когато от всеки отказатся наоколо започнала да струи светлина, настанал същински хаос.

Когато Долината взела да се разпада, те дори дръзнали да навлязат в пределите ù, за да ускорят нейното унищожение. Някои нарамили пушки, за да направят хайка за волкри, да ги обкръжат в малкото останали тъмни ъгли на Долината и там да ги избият. Говорело се, че някои от чудовищата успели да избягат, дръзвайки да се покажат на светло, за да търсят други мрачни убежища. Сега – благодарение на докерите, Солдат Сол и опричниците, които не бяха избягали – от Долината били останали само няколко парцаливи кълбета мрак, които се носели над земята като изгубени от стадото си овце.

Когато слуховете за смъртта на Тъмнейший стигнали Крибирск, в гарнизона настанал хаос. Точно тогава триумфално се появил Николай Ланцов и се настанил в царските покои. Привикал главнокомандващите на Първа армия и водачите на Гриша и просто започнал да раздава заповеди. Мобилизирал всички оцелели части на армията, за да защити границите, разпратил вестоносци по крайбрежието да съберат флотата на Щормхунд и явно се справил с всичко това без миг сън и с две счупени ребра. Едва ли някой друг би имал такава издръжливост или пък самообладание – да не говорим за по-малкия царски син, набеден за незаконнороден. Николай обаче се беше готвил за това цял живот и аз със сигурност знаех, че има таланта да постига невъзможното.

– Как е той? – обърнах се към Тамар.

Тя помълча.

– Като обсебен – каза след малко. – Нещо е станало с него, макар че едва ли друг би го забелязал.

– Може и да си права – намеси се Зоя, – но аз не видях нищо такова. Ако продължава все така да пръска чар, мъжете и жените на Равка ще започнат да постилат пътя му с телата си заради едната привилегия царят да мине върху тях. Ти как изобщо успя да му устоиш?

– Уместен въпрос – промърмори Мал иззад гърба ми.

– Оказа се, че нямам слабост към смарагди – отвърнах.

Зоя завъртя очи.

– Нито към царска кръв, ослепителна харизма, несметно богатство...

– Тук може да спреш – прекъсна я Мал.

Склоних глава на рамото му.

– Всичко това е много изкусително, но моята истинска страст са обречените каузи. – Или поне една от тях. Безнако. Моята изгубена кауза, преоткрита отново.

– Явно съм заобиколена от глупци – възкликна Зоя, но се усмихваше.

Преди двете да се върнат в господарската къща, Тамар прегледа раните ни. Мал беше още твърде немощен, но това трябваше да се очаква след всичко, което преживя. Тамар беше изцерила раната в рамото ми и ако се изключи, че малко ме тресеше и ми беше криво, иначе се чувствах като нова. Или поне така им казах. Защото усещах изгубената си сила като отрязан крайник.