Падение и подем

– Чувствам се празна.

Мал дълго мълча.

– И аз го усещам – каза най-накрая. Надигнах се на лакът. Погледът му блуждаеше някъде далече. – Едва ли ще разбера със сигурност, докато не тръгна по някоя следа, но се чувствам различно. Досега просто знаех. Даже както си лежа тук, можех да усетя някоя сърна в полето, птица, кацнала на клонче, и най-вероятно мишка, която дълбае в зида. Никога не съм се замислял за това, но сега сякаш ме е налегнала някаква... тишина.

Загуба. Чудех се как Толя и Тамар изобщо успяха да върнат Мал към живот. Щеше ми се да го нарека просто чудо. Сега обаче си мислех, че разбирам. Мал имаше два живота, но само единият от тях му принадлежеше по право. Другият беше откраднат; наследство, създадено от мерзост, отмъкнато от самото сътворение в ядрото на света. Тази сила се беше вселила в дъщерята на Морозов след отнемането на нейния човешки живот и същата сила течеше в костите на Мал. Кръвта му беше пропита с нея и точно тази открадната частица съзидание го беше превърнала в такъв забележителен следотърсач. Тя го беше свързвала с всяко живо същество. „Сродното сродно привлича.“

А сега всичко това си беше отишло. Животът, откраднат от Морозов и вдъхнат на дъщеря му, беше завършил. Сега Мал разполагаше единствено с живота, за който е роден – крехък, подвластен на смъртта, преходен. Загуба. Това беше цената, която искаше от нас светът, за да запази своето равновесие. Морозов обаче не е могъл да знае, че онзи, който ще разгадае тайната на неговите муски, няма да е някой древен Гриша, живял хиляда години и осъзнал напълно своята мощ. Изобщо не е подозирал, че всичко ще зависи от две сирачета от Керамзин.

Мал взе ръката ми, сви пръстите ми в шепа и ги притисна към гърдите си.

– Мислиш ли, че можеш пак да си щастлива? – попита. – Редом с един изчерпан следотърсач?

Усмихнах се на думите му. Напереният Мал: неустоим, дързък и опасен. Мигар долавях съмнение в гласа му? Целунах го веднъж нежно.

– Стига ти да си щастлив с някой, който ти е забил нож в гърдите.

– Ще се постарая. Нали ти казах, че съм свикнал да понасям лошите ти настроения.

Нито знаех какво следва от тук нататък, нито какво се очаква от мен. Нямах нищо, дори взетите назаем дрехи на гърба ми не бяха мои. И въпреки това, докато лежах върху палубата, не усещах страх. След всичко преживяно в мен не беше останала и капка страх – тъга, благодарност, може би надежда, но страхът беше погълнат от болката и съмненията. Светицата вече я нямаше. Призоваващата слънцето – също. Сега отново бях едно обикновено момиче, но то не дължеше никому нито силната си вяра, нито късмета, нито великата си съдба. По рождение бях надарена единствено със силата, всичко останало си извоювах сама.